Място, мислела си тя, където да остане и да строи. Предизвикателство, което вярвала, че ще я задоволи, стига само да съумее да го изпълни.
Селцето Вълнобор било толкова малко и толкова далеч, че никой не бил пожелал земята на носа и така тя я обявила за своя. Наела мъже, които да й построят дом, четвъртита кула, която не се отличавала с великолепие, но я предпазвала от стихиите, предоставяла й място да се подслони през онези дни и нощи, когато не предпочитала пясъка за възглавница. Накарала ги да изкопаят и кладенец, необичайно широк, насред избата на кулата — толкова дълбоко, че стигал до водите под скалата, до мястото, където всички води по света се свързват, и там тя поискала майстор занаятчия да й изработи порта, чиито решетки били обвити с пленяваща магия и чиито крила можели да се скрият в стените на кладенеца и да се затръшнал! като челюсти, щом настъпел моментът. И отдолу висяла хубава здрава мрежа, а имало също и шахта, механизъм, който да улавя всичко попаднало отгоре и да го прехвърля в канал, достъпен през малък отвесен тунел до самия кладенец. Метод за събиране на реколтата.
Нейният любовник й бил разказал за онези, що управлявали океаните — морските кралици; колко малко били и колко могъщи, как пасажите прииждали по тяхна заповед, как водите изплювали богатствата си, как опашките им били покрити с люспи от най-чисто сребро, по-чисто от всяко, което би могло да се извлече от земята. Разказал й как биха могли да бъдат привлечени и уловени те, с какви думи и песни да ги призове човек. А тя го слушала.
И всеки ден го карала да й разправя още и записвала тези истории на свитъци; някои превърнала в песни, други изгорила като приношения. И най-сетне заченала и утробата й се изпълнила; безпокояла се малко какво ще е това дете, на баща си или на майка си ще прилича, но свивала рамене и чакала. И един ден, най-сетне, кулата и кладенецът били готови. И един ден, най-сетне, тя взела арфата си и една свещ, слязла в избата и седнала.
Засвирила тя и запяла и звуците заехтели в огромното пространство, заотеквали от стените и сводестия таван, достигали водата в кладенеца и отпътували през нея, защото думите, които бил споделил с нея любовникът й, имали тази сила. И след време, най-сетне, се чуло пляскане и боботене на повече течност, отколкото жената била свикнала.
И тя оставила арфата си, бавно пристъпила към ръба на кладенеца и вдигнала свещта високо. А долу, на дъното, била морската кралица. Жената кимнала със задоволство и дръпнала една ръчка. Решетката под създанието се затръшнала, със своята здрава телена мрежа и заклинанията, изваяни и пропити в самата й същност, и морската кралица, осъзнала пленничеството си, запищяла.
Жената взела арфата си и засвирила отново, докато морската кралица не се успокоила. И обяснила на създанието как ще живее оттук нататък: люспите й ще бъдат събирани, децата на жената ще пътуват безопасно по море, а в замяна морската кралица ще бъде хранена. И тя накарала кралицата да се съгласи на сделка: морският народ никога да не навреди на първородно дете на О’Мали.
Кралицата отвърнала: „Обаче едно от децата ти от всяко поколение“ — защото такъв е редът в подобни случаи — „ще ми служи за храна“.
И жената, след съвсем кратко колебание, се съгласила: цената за благоденствието, което била донесла с изменничеството си.
И тя придобила навика да се разхожда по носа всяка вечер, защото гравитацията я притискала все по-здраво. Чувствала се по-свързана със земята заради детето в утробата си, макар то да било рожба на създание, дошло от водите и пясъците. Тя втренчвала поглед в хоризонта, търсела го, макар да знаела, че няма да се върне — сама била видяла трупа му, била видяла какво са сторили с него себеподобните му като наказание за предателството. И въпреки това се взирала.
Но кой може да пази тайни от водите, след като всички те са свързани?
А къщата взели да наричат Гоблинова бърлога, защото вярващите в подобни неща били убедени, че тя си е имала вземане-даване със създания от мрака, че е освещавала сделките си, заплащайки с чужди животи. А вярващите знаели, че светостта не е черна или бяла, а червена като кръв.
34
Излизам в притъмняващия следобед; скоро небето ще замръкне напълно, но не мога да изтърпя стените на къщата да надвисват над мен. Прекосявам разцъфналите лехи, после подминавам наскоро ожънатите ниви и овощните градини и забелязвам, че дърветата пак са отрупани с плод. Откъсвам си ябълка, но не мога да се насиля да я изям; прибирам я в джоба си.