Мисля си за Ифа, за историята на Ейслин и Конър, която ми четеше, и как момчето било принесено в жертва на морската кралица в слабо осветената пещера. Спомням си как питах баба ми дали е истина и как тя сви рамене по онзи начин, както когато не точно лъжеше, но не беше и напълно искрена. Спомням си как ми каза да не съм такова дете. Чувам думите й: „Приказките са история, били те истина или не“. Мисля си за тази книга с лъжи, истини и приказки, така преплетени, че никой не би могъл да ги различи.
Мисля си как никога не е било тайна как постъпваме със своите. Или поне никога не е било тайна сред нас от рода О'Мали. Мисля за всички онези деца, дадени на морето, за да изплатят дълг, уговорен много отдавна, с който не са имали възможност да се съгласят или да откажат. Мисля си за това как не са им давани имена, как са били лишени дори от това; мисля си как само Конър е бил назован, споменат, описан, заради греховния порив на майчиното сърце, предпочело едно дете пред друго, направило избор — дързък, безсрамен и бунтовен. Мисля си, че не може да са отишли до пещерата на брега, защото морската кралица е била държана в избата, така че клетото момче явно е било заведено там от сестра си, за да срещне своята участ. А кухненската прислужничка, последвала децата? Никога не бих могла да знам, само подозирам: била е разкрита и дадена на създанието в кладенеца, за да не разкаже за онова, което е видяла.
Мисля си как Изолда е изоставила мен, белязаното първородно дете, понеже е знаела, че само аз бих могла да съм в безопасност в Гоблинова бърлога, защото съм последната. Че всички надежди за бъдещето са били съсредоточени в мен; че аз съм била единственото, което би спряло Ифа да хукне да я търси. Дали Изолда е побягнала, за да може да спаси следващите си деца? Пожертвала е мен точно по същия начин, по който онези преди нея са пожертвали собствените си деца. И не мога да кажа, че не я разбирам, но и не мога да кажа, че не изпитвам раздираща болка някъде дълбоко — в сърцевината си, сърцето, душата? — която сякаш събира в себе си болката на всяко едно от тези захвърлени деца.
Мисля си как морските девойки пееха: „Когато те няма, ще сме свободни“ — чакат смъртта на последната същинска О'Мали, за да се разтури древната уговорка. Защото, докато е жива някоя от нас, съществува вероятността за още, които да изпълнят договореното и да продължат обвързаността.
И най-накрая се затичвам, а дърветата профучават край мен на намаляващата следобедна светлина.
Тичам в опит да избягам от тази болка.
Тичам, защото може би ще я надбягам, ако съм достатъчно бърза.
Тичам, докато не стигам до тясното поточе на път за селото, и там се спъвам и падам, почти в него. Разридавам се и сълзите ми се вливат във водите на ручея, и плача, докато не ми се струва, че в мен не е останало нищо. Когато очите ми най-после се проясняват, когато си мисля, че просто ще остана да седя там, наведена над течението, и ще чакам мракът да се спусне и да ме погълне, да се изгубя истински, точно както се чувствам, на отмиращата светлина виждам проблясък на дъното. Това ми напомня за първия ден, когато излязох да яздя с Едуард Елиът — и тогава вниманието ми беше привлечено от сребристо отражение във водата.
Посягам сред студеното течение, за да измъкна блестящото нещо, и го поемам в шепа.
Люспа е.
Сребърна, истински метал, не някаква рибешка мембрана.
С размера на двата ми палеца, допрени един до друг, и тежи повече, отколкото бих повярвала, че е възможно. Докосвам корабното звънче на шията си и си мисля, че люспата е с точните размери за изработване на нещо подобно.
Мисля си за морската кралица, пленена от жената с костната арфа, за хитроумното устройство на капана в недрата на Гоблинова бърлога. Мисля си за заключената изба в дълбините на имението в Черновир. Мисля си как от сребърната мина не е имало добиви, откакто майка ми е „заминала“. Мисля си за мъж, който попаднал на процъфтяващо кралство и се провъзгласил за новия му крал, когато му се удала възможност, но не разбирал как действало, какво било нужно, за да се поддържа този миниатюрен свят здрав и в изправност.
Още си седя там, когато Джедадая Ганел минава наблизо на дългите си крака, стиснал фенер в едната ръка, за да си осветява пътя. Толкова съм неподвижна, че за малко да не ме види. Всъщност той не ме вижда, докато не проговарям, и подскача при звука на гласа ми. Въпреки всичко се разсмивам. Той идва да седне до мен, оставя фенера помежду ни. Обръчът от светлина сякаш се стопля с настъпването на нощта.