— Какво търсиш тук, Мирен? — Той докосва лицето ми и се отърквам в дланта му като котка, без да отговоря. — Добре ли си? В безопасност ли си в онази къща?
— Така мисля — отвръщам, но не съм сигурна. Вдигам люспата така, че да проблесне на светлината. — Виждал ли си някога нещо подобно?
Той я взима от ръката ми, обръща я между пръстите си и бавно кимва.
— Понякога ги намираме в мината; не като част от жила, не вградени в скалата, а пръснати на места, където се стича вода.
Взимам си я обратно, оглеждам я още малко и я пъхвам в джоба си. Чудя се за какво може да се използва подобно нещо, дали може да послужи като един вид семе.
— Чичо ми не разбира нищо от миньорство, бихте могли да му кажете всичко. Жилите действително ли се изчерпват? Наистина?
Той изсумтява.
— Наистина, Мирен.
— Всички живеете тук тайно.
Той извръща очи.
— Такова беше условието, за да получим живота, който ни предлагаше тя. Не задавахме въпроси, Мирен. Черновир… мнозина от нас живееха на ужасни места, едва оцеляваха, а после родителите ти… майка ти дойде и ни предложи по-добър живот, ако работим за нея. Като се изключи наводнението, тук живеем много по-добре.
Нямаше причина да нарушим клетвата си към нея, да си тръгнем.
Докосвам люспата в джоба си. Изолда някак е намерила начин да си създаде състояние. Мисля си за магията й, носеща изобилие на нивите и с добитъка. Не се сещам за причина да не я приложи и върху това. Спомням си думите на Малакай, за Изолда и дарбата й да уголемява и смалява. Мисля си за кървавата цена, която е трябвало да се плати, за да се превърне гола скала в богата сребърна мина. О, майко, какво си сторила?
— Защо си тук? — питам го. — Бродиш в мрака?
— Отивам при баща ми. Твърди, че нещо се опитвало да премине през плета през последните две нощи. — Той поклаща глава, ухилва се. — Може би на стареца му се причува.
— На кого не би му се случило тук?
Въздухът около нас не е така лишен от звуци, както преди. Чува се чуруликане, крякане и цвърчене, душене, сумтене и лаене: животните са се върнали в Черновир, след като земята пак започна да ражда.
— Не ти е по път, но ще ме изпратиш ли до къщата?
— Естествено.
Той се усмихва и се изправя, а после ми подава ръка и ме дръпва в прегръдките си. Целуваме се, но го побутвам назад, преди да сме стигнали твърде далеч; имам нужда от бистър ум, колкото и да са ми приятни ласките му. По пътя го държа за ръката, за да смекча болката от отказа. Той е умен човек и не настоява прекалено. Целувам го за довиждане, когато стигаме последните дървета преди моравата, а после го отпращам в тъмното. Наблюдавам как огнената точка на фенера се смалява все повече, докато най-накрая изчезва. А после се отправям към мястото, което се надявах да превърна в свой дом.
Стоя на прага на стаята с обгорената люлка и държа фино изработения си сребърен фенер високо, а после си поемам дълбоко дъх, преди да пристъпя вътре. При предишното ми идване невежеството ми ме пазеше. Макар че нямам доказателства, а само подозрения, сега имам чувството, че някой ми е одрал кожата, че не ми е останала никаква защита. Високият прозорец до детската люлка, чието стъкло е напукано от горещината на огъня; навън се вижда само мрак, а отвътре — собственото ми отражение. Едва се познавам.
Ена, когато не й растат зъби, е толкова жизнерадостно дете. Нели беше изнервена от нея, но доколкото виждах, не толкова, че да избухне и да я нарани. Но ако Ена не е Ена? Ако е детето на Нели, нейната собствена Мерод? Ами ако Ена, истинската Ена, със своите избухвания и плачове, е докарала Нели до бяс? Нели, чието търпение никога не е било в изобилие? Нели, която, бих се обзаложила, не е била високоплатена бавачка в Свети Синуин или където и да било, въпреки перченето си пред Мириам.
Скривам лице в шепите си. Дали малката ми сестричка е изгоряла жива? Какво може да е сторила, за да си заслужи подобна участ? Или е било нещо друго, по-безболезнено, но също толкова смъртоносно, след като Нели си е изпуснала нервите? Възглавница, притисната към вечно отворената, вечно пищяща устичка, с надеждата за няколко секунди тишина… и изведнъж тези секунди са се проточили в минути, докато Ена, истинската Ена, не останала неподвижна, бледа и с посинели устни? Дали пожарът не е бил просто непохватен опит за прикритие?
Но родителите ми…
Дали са щели да повярват?
За баща ми не знам, но майка ми… тя е била вещица. Била е дъщеря на Ифа и категорично не е била глупачка. Когато е видяла телцето на дъщеря си… не мисля, че и за секунда е повярвала, че е злополука. Затова нямало начин тя и Лиъм да бъдат оставени живи. Нели и Едуард се съюзили и се наговорили как да прикрият следите, опразнили къщата от всякаква прислуга, престорили се на родителите ми, заминаващи в малките часове, заели се да съчиняват истории, докато те не зазвучали правдоподобно, и заменили Ена с Мерод, щастливото момиченце, което не разбирало нищо. Едуард Елиът прикрил Нели, защото го било грижа за нея или защото шансът да стане господар на имението го блазнел твърде много и си мислел, че може да му се размине.