И в деня, когато трябвало да се сбогува с най-малката си рожба, тя пратила най-голямото и средното дете до морето. „Вървете по пътеката — казала им, — долу до брега. Внимавайте да не се подхлъзнете. Има пещера в далечния край на заливчета, много ще ви хареса, поиграйте си там, може да намерите съкровище, сладки мои!“ И тя ги облякла добре, защото денят бил сив и студен.
По-голямата, Ейслин, знаела, че не бива да противоречи на майка си, но все пак вълнението й било помрачено от някакъв инстинкт. Момчето, Конър, било по-ентусиазирано от сестра си, не толкова подозрително, и тя не казала нищо, за да не развали настроението му. Виждала, че тази разходка е важна, по напрегнатата стойка на майка си, по очите й, така тъмни и настоятелни, по стиснатите до побеляване устни. Ейслин кимнала и хванала брат си за ръка. „Обаче — казала майката, докато намествала сребърната камбанка на шията на най-голямото си дете — не допускайте никой да ви види. Нека го превърнем в игра. Можете ли да надхитрите всички? Колко тихи и потайни можете да сте, мои малки мишлета?“
И Грония пратила децата, точно тъй, долу до каменистия плаж. Пратила ги по затулени пътища, които всички деца в къщата знаели, но възрастните имали навика да забравят: дългите тъмни коридори, откъдето само прислугата минавала, и то много рядко. Те претичали през галерии, обитавани само от гилинги, защото домът им винаги е бил по-голям от необходимото и разширенията му били строени за престиж и с цел да предизвикват завист, а не поради нужда да поберат още обитатели. Минали покрай семейни портрети, чиито буреносно черни очи ги наблюдавали, а веждите им сякаш били напът да се повдигнат. Покрай оръжия, натрупали прах и ръжда, без да са сваляни от стената в пристъп на гняв с години; покрай сребърни вази и бюстове на поставки, покрай гоблени, тежки и пищни, илюстриращи моменти от семейната история, с гледки към морето, винаги морето, и корабите в него — средствата, с които било натрупано богатството на О’Мали. Промъкнали се покрай вратата на библиотеката, покрай креслото, където прадядо им прекарвал дните си в дрямка, когато не определял ничия съдба; покрай кабинета, където баща им и братята му прекарвали дните си в броене и броене на златото и среброто, носено от търговската империя на О’Мали, в планиране, премисляне и съзаклятничене как да го умножат; покрай дневната, където прабаба им, баба им и лелите им прекарвали дните си в бродерия и интриги, както правят жените, когато са принудени да безделничат.
Чак когато стигнали огромните подземни кухни, промъкването на децата било забелязано. Зърнала ги една-единствена миячка на чинии, девойка слаба и любопитна, и ги последвала. На разстояние, но ги последвала. През зеленчуковата градина; после през същинските градини, край дърветата, храстите и лехите, покрай кладенци, декоративни и истински, покрай ненужната сграда с форма на малък кораб, издигната миналата година, защото прадядото бил вманиачен по тези неща. Било й студено, защото не се била сетила да си наметне връхна дреха, но въпреки това ги следвала, докато устните й придобили синкав оттенък, а пръстите й се вкочанили, така че трябвало да ги трие един в друг и да ги зарови под мишниците си, за да не станат съвсем безчувствени. Следвала ги, докато не стигнали до ръба на скалата, до мястото, където започвала лъкатушната пътечка.
Децата от семейство О’Мали не се бояли от дъжд и мрачни небеса, не се бояли и от морето, защото се били научили да плуват едва ли не преди да проходят. Но на сушата внимавали, струвала им се някак коварна, защото понякога поддавала без предупреждение, а уж обещавала пълна стабилност. Така че децата предпазливо заслизали по пътеката към застланото с камъчета заливче.
Но щом стигнали плажа, крачките им си върнали увереността: по-близо до водата се чувствали по-сигурни. Зад тях прислужницата се придвижвала трудно, понеже се мъчела да не се подхлъзне, да не издаде и звук, който можел да издаде присъствието й, но по това време те били наближили целта си и се били съсредоточили единствено върху нея.