Но после добивите намалели.
А след това пристигнах аз и те отново потръгнаха.
Можеше и аз да бъда убита без време, но бързо се доказах като полезна за имението; а да не забравяме и нездравия му интерес към мен, и досадата му от Нели (защото що за човек би наредил на жената, която обича, да прислужва в богаташка къща, докато той самият си клати краката?). Нищо чудно, че тя толкова ме мрази. Мрази и него, мисля си, но още не е достатъчно смела или достатъчно ядосана да го покаже изцяло. Колко ли остава, преди гневът й да лумне в цялата си прелест, в ад като онзи, погълнал малката ми сестричка, и как ще скрие това Едуард Елиът?
Посягам да докосна отчасти изгореното бебешко одеялце; хлъзгаво е на допир. Мазнина. Изгорена мазнина — и миризмата, която долових първия път, когато влязох — на печено месо. Сестра ми.
— Мирен!
Вик откъм вратата, който страхът и гневът правят твърде силен. Обаче аз не се стряскам, нито се извръщам. Довършвам започнатото, потърквам одеялцето между пръстите си, усещам хлъзгавината му, разтопената подкожна мазнина на някогашната Ена, и стисвам юмрук. После се изправям и се обръщам, без да бързам.
Едуард Елиът виси на прага като един от онези трупове на бесилката, сякаш го е страх да влезе и този страх надделява над гнева му. Лицето му е зачервено и ми се струва, че ако се насили да прекрачи прага, ще ме нарани независимо от мераците си към мен. Той е заключил тази стая; не се е отървал от люлката, само е заключил стаята, като е вярвал, че никой няма да задава въпроси. Прекомерно самонадеян. Едуард Елиът е нямало как да знае, че ще пристигна.
— Мирен. Мирен, веднага излез. Не е безопасно — изрича той, като се мъчи поне привидно да овладее тона си.
Не отвръщам, само се взирам предизвикателно в него. Най-накрая си дава сметка, че трябва да влезе, иначе ще изгуби всичкия си авторитет (защото все още си вярва, че има такъв), и пристъпва напред с несигурна походка, като подскачащ, уплашен кон. Докато не стига до мен, стисва ме за раменете и ме разтърсва.
— Мирен! — виква, сякаш името ми е команда, която ще ме направи послушна. — Какво търсиш тук? Не ти ли казах? Не ти ли казах да не идваш, защото е опасно?
— Ти често разказваш истории, чичо. Знаеш колко ги обичам. Ще ми разкажеш ли още една? — Усмихвам се. — Какво стана? Какво стана със сестра ми?
35
Едуард Елиът вдига ръка, за да ме зашлеви.
— Това може да работи при Нели, но аз съм от друго тесто — изричам тихо.
Вирвам брадичка, впивам очи в неговите и той бавно отпуска ръка. Сега се разтреперва, по цялото му лице избива пот и аз се чудя какво ли е видял тук. После се овладява и ме задърпва след себе си към вратата на детската стая — толкова бързо, че ми е трудно да не се препъна, сякаш като ме извлече от стаята, това ще промени всичко, сякаш ще се върнем назад във времето и новото знание за това място ще бъде забравено, греховете ще избледнеят в мъглата. Нещата ще си станат пак като преди.
Забивам пети в пода, преди да стигнем до прага, отърсвам се от ръката му. Той ме поглежда изненадано. Забравил е, че съм висока почти колкото него, не съм някое дребно момиченце…
— Да започна ли аз, чичо? Обикновено не си толкова сдържан, като стане дума за истории. — Тонът ми е насърчителен. — Да ти разкажа ли за подменените деца? Едно дете, оставено на мястото на друго от феите или троловете или откраднато от морския народ? Държано като прислуга под земята или угоявано, за да утоли нечий апетит, или дадено на вълните с надеждата за благоденствие? Винаги има сделка, чичо, винаги става размяна; моята майка ме е оставила, за да започне собствен живот, и това е моята история. Ето, споделих я с теб, сега е твой ред: разкажи ми своята.
И Едуард Елиът сякаш се спихва, като че ли някой му е изпуснал въздуха. Едър мъж, който изведнъж се смалява. Той сяда на пода, почти се свлича, но бавно, и аз отстъпвам назад, а фенерът в ръката ми се отдалечава от него, докато отново не заставам до люлеещия се стол. Оставям фенера, а после се настанявам в стола и се втренчвам в него.