— Хайде, чичо, разкажи всичко, както си трябва. Имало едно време…
Той премигва и преглъща.
— Имало едно време… — Прочиства си гърлото. — Имало едно време една жена, която си имала рожба, рожба като слънце, чийто смях сгрявал сърцето. И тази жена се наела да се грижи за още едно пеленаче — колко да е трудно това? Но новото детенце било чудовищно нещастно, плачело и пищяло, никога доволно, вечно гладно. Тя кърмела и двете деца, но за нейното собствено млякото сякаш никога не стигало, а другото получавало лъвския пай, ала все искало още. Жената била чувала всякакви приказки и поверия; не била образована, но си повтаряла да не става глупачка, нямало причина да мисли, че истинското бебе е било откраднато от ония, що се спотайват в горите или из планините, или под водите. Нали майката на детето съумявала някак да го обича, не виждала нищо неестествено в отрочето си, макар често да губела търпение. Така че и дойката опитала да го обикне, както обичала своето; мислела, че ако го обича достатъчно, това ще бъде достатъчно.
Сякаш колкото повече навлиза в историята си, толкова повече се отпуска той, но въпреки това не ми казва всичко; слушателското ми ухо долавя фалшивата нотка, местата, където изпуска нещо и се мъчи да прикрие липсата му.
— Ала… — подканям го.
— Ала започнала да възприема детето като подменено. Така го наричала в главата си и по този начин навярно успяла да се разграничи от него, така че когато най-накрая не издържала на писъците и бесовете на дребното създание, не й било трудно да стори… онова, което сторила.
— И какво сторила, чичо?
— Притиснала възглавница върху онази квичаща устичка и я задържала там, докато с малкото не било свършено — отвръща той със злоба.
Нарича го „малкото“, не „момиченцето“ или „дъщерята“. Не споменава името на нито едно от децата.
— А после?
— После предизвикала пожар, като се надявала да прикрие следите от стореното.
Той прокарва ръка по челото си.
— И успяла ли?
Очите му са много тъмносини, когато срещат моите.
— Дори огънят не може да скрие всички грехове.
— А майката?
— Коя майка не скърби за собственото си дете, дори да е малко чудовище?
— А бащата?
— Бащите, както може би ти е известно, не ги е грижа за нищо освен за съпругите им; а сърцето на тази съпруга било разбито, тъй че той пожелал да отмъсти.
Отново долавям фалша в разказа му и най-накрая осъзнавам, че не става въпрос за онова, което е видял в детската стая, а което е направил там.
Колкото и да не харесвам Нели, тя се грижеше добре за Ена, а преди на Ена да й пробият зъбите, тя беше зверче. Но Нели никога не си изпусна нервите с нея — с мен да, но не и с детето. Естествено, може и да греша; няма гаранция, че не би убила дете. Макар Нели да е от онези жени, които, като толкова много други, обичат грешните хора, които остават с мъже, с които не бива, не мисля, че тя е убила истинската Ена. Не и след като чух разказа на моя фалшив чичо.
И осъзнавам, за пореден път, колко е опасен Едуард Елиът. Задушил е малката ми сестра, защото е плачела прекалено много, и си внушава, че е била чудовище, от което е отървал света. Убил е родителите ми, с които е бил приятел, за да прикрие престъплението си, и си е присвоил дома им. С лекота обвини Нели, майката на детето си, за собствения си грях. Избил е цяло едно семейство просто ей така.
— Къде е погребана майка ми? — питам, но начинът, по който се усмихва, ми подсказва, че никога няма да ми каже. Защо да го прави? Дали забелязва, че не питам за баща си, не мога да преценя. — Кой си ти? — изричам, преди да успея да се спра; някакви почуда и отчаяние изтласкват думите от устата ми.
Виждам как изражението му се променя: мислел се е за находчив, мислел е, че с разказа си се е прикрил, освободил се е от всяка вина. Но точно както аз усетих лъжите в историята му, и той долавя неверието в гласа ми. Изглежда като един от онези крадливи женихи, които се бяха озовали на бесилото. Живее точно по същия начин като тях, върши каквото пожелае, без да го е грижа за последиците, понеже си мисли, че винаги може да им избяга или да обвини някого другиго.
Усмихва се хищнически.
— Само твоят скъп чичо Едуард, милото ми момиче. Кой друг бих могъл да бъда?
— Мисля… мисля, че си човек, който се носи по течението и заграбва каквото си поиска.
— Така ли мислиш? — Той се изправя, пристъпва към мен, вече по-уверен. — И знаеш ли какво искам?
— Досещам се.