Има достатъчно разум да спре на няколко крачки от мен.
— Мирен, в Черновир има всичко, от което бихме могли да се нуждаем. Благодарение на присъствието ти всичко, което беше залиняло, отново цъфти. Можем да властваме тук. — Той коленичи, сякаш ще предлага брак. — И ще те оставя да си отмъстиш на Нели за онова, което стори на клетата ти невинна сестричка.
Свеждам поглед към пода. Той явно не знае, че не вярвам във вината на Нели. Знае, че се съмнявам в самоличността му, но не подозира, че съм прозряла лъжата и във всичко останало. Мога да мисля само за сестрата, която никога не съм познавала, била тя чудовище или не, и как изгаря в люлката си. Ще ми се да вярвам, че не е била жива, че е била задушена, преди да лумнат пламъците, но в главата си я чувам да пищи. Пищи и не мисля, че някога ще спре.
Изправям се, усмихвам се и се извръщам изцяло към него, а той прави грешка: приема изражението ми за съгласие, за „да“. Докато приближава, грабвам фенера и го запращам по него с всички сили. Стъкленият резервоар за гориво се пръсва и пламъкът, поглъщащ фитила, сега прехвърля вниманието си към мъжа, който се представяше за мой чичо. Той изпищява и писъците му се сливат с въображаемото ехо от тези на сестра ми, така силни и така пронизителни, че ме заболява главата и се опасявам, че от ушите ми ще текне кръв.
Едуард Елиът, или който и да е той, се завърта като танцьор, мъчи се да угаси пламъците от крадените си изискани дрехи, защото не се съмнявам, че ги е взел от гардероба на баща ми след смъртта му. Едуард се върти все по-бързо, шеметно разгарящ се огнен стълб, красив и ужасяващ, и шумен и вонящ, когато плътта му започва да се пече. Той танцува ли танцува, пирует след пирует, докато не стига до високия прозорец до овъглената люлка, прозорецът с напуканото стъкло, и се блъсва право в него. Стъклото се строшава, той губи равновесие и се прекатурва през перваза в празнотата на нощта.
Писъците му рязко секват, а с тях и тези на сестра ми.
Поне за това съм благодарна.
Колената ми омекват и се налага да поседя няколко дълги минути, преди краката отново да могат да ме държат. Въпреки това крача колебливо, докато се връщам към основната част от къщата. Да намеря Нели; да й задам въпроси, да получа отговорите, които Едуард Елиът вече не може да ми даде.
36
Но Нели никога повече няма да отговаря на въпроси. Нели е твърде заета да лежи на пода в антрето на Черновир и да кърви в пурпурно на черно-белите мраморни плочи. Изтичвам до нея, коленича, посягам, но осъзнавам, че кръвта отдавна вече е спряла да шурти от прерязаното й гърло. Това дело на Едуард Елиът ли е? Така ли я е възнаградил за лоялността й? Или най-накрая му се е опълчила? Дали не й е втръснало от погледите, които ми е хвърлял, макар да се преструваше на мой чичо? Когато я подразних, че той винаги откликва на молбите ми, дали това не е била последната капка за клетата Нели? Превърната в слугиня, а после захвърлена заради по-свежа плът? Нели, чиито очи са изцъклени, а в изражението й личи изненада и ужас: какво последно е видяла?
— О, Нели. Съжалявам.
Докосвам лицето й; кожата й е още топла, смъртта й е съвсем скорошна. Нели вече я няма, а с нея и всичките й тайни. Лавандуловите ми поли попиват бързо съсирващата се кръв. Струва ми се… струва ми се, че би била по-студена, ако Едуард я беше убил, преди да дойде при мен, а кръвта по пода щеше да се е разляла по-нашироко. Изправям се, несигурна какво да предприема; неочаквани сълзи се стичат по бузите ми, по устните, с вкус на сол. Дъще на солта. После чувам Ена — не, Мерод — да плаче.
Не от горния етаж, а от библиотеката. Библиотеката, която Едуард си беше присвоил; и не помня някога да я е вкарвал вътре. Вярвам, че тя е негово дете, но не съм го виждала да я взима на ръце или да се грижи за нея; пред мен се правеше на привързан, но това беше просто част от маскировката му. Всъщност тя не представляваше интерес за него. Чудя се колко ли щеше да оцелее, ако беше започнала да вдига твърде много врява или бе изгубила жизнерадостния си темперамент; ако не бях излекувала болката от никнещите й зъби и не беше спряла да реве и пищи. Колко време щеше да изтече, преди той да избухне и да стори със собственото си дете същото, което бе направил с Ена?
Забързвам към библиотеката, нетърпелива да изнеса детето от къщата, в която лежат мъртви и двамата му родители. Тя не ми е сестра, но и аз се намирам на място, където и двамата ми родители са лежали мъртви. Ще й го спестя, макар да знам, че е твърде малка да разбере. Точно пред вратата на библиотеката се спирам.
Спирам, защото чувам глас, който се надявах да не чуя никога повече.