— Мирен, влез, ако обичаш.
Поколебавам се само за миг, но това му стига да повиши тон:
— Мирен, ако не дойдеш веднага, ще извия врата на това врескало.
Прекрачвам прага.
Ейдън Фицпатрик доста е отслабнал, навярно от превратностите на пътуването. Изглежда по-суров и погледът му е недружелюбен, сякаш съм непокорно дете, което му е причинило значително неудобство. Панталоните, ризата и сакото му са зацапани от пътуването, а палтото си е захвърлил на друго кресло; виждам по него петна от кал и мръсотия. Ена седи в скута му, а по лицето й личат сълзи.
— Здравей, Ейдън.
— Подай ми онзи коварен малък джобен нож, който знам, че носиш, а после вземи това — той раздрусва Ена, все едно е някакъв отпадък, от който иска да се отърве — и седни.
Изпълнявам нарежданията му и ножът със седефената дръжка полита към дланта на Ейдън. После взимам Ена… Мерод. Не, за мен тя винаги си е била Ена и Ена ще си остане. Тя се сгушва и я целувам по главата, успокоявам я нежно. Сядам в креслото, което ми посочи Ейдън; намира се срещу него, пред незапалената камина. Той опира брадичка на пръстите си и ме оглежда, сякаш си подрежда мислите, строява аргументите си, за да успее възможно най-убедително да ми изброи всички начини, по които съм го разочаровала.
— Как ме откри? — питам с цел да го разконцентрирам.
— Е, предполагам си наясно, че пратих човек да те потърси.
— Същият, на когото си платил да убие Ифа — заявявам и той се стряска.
— Кой ти е казал това?
— Мъжът, когото си пратил да ме открие, Ейдън.
— Той тук ли е? Каква сделка си сключила с него, за да го убедиш да спре да работи за мен?
Почервенял е и си личи, че си представя всички женски съблазни, с които може да съм подмамила служителя му.
— Наистина ли мислиш, Ейдън, че бих си имала вземане-даване с мъжа, убил Ифа?
Подозирам, че му се изплъзва двусмислеността на тези думи. Не е нужно да знае какво е ставало, преди зеленоокият да убие Ифа.
— Тогава къде е той? Препоръчаха ми го горещо — пита Ейдън със същия тон, с който човек би се оплакал, ако овчарското му куче не изпълни командата.
— Мъртъв е, Ейдън. О, той беше твърдо решен да ме върне при теб, но аз бях също толкова твърдо решена да не отида, така че един от двама ни трябваше да бъде отстранен.
— Ти? — Той ме поглежда така, сякаш не е за вярване. — Но ти винаги си била толкова тиха. Толкова хрисима, кълнеше ми се Ифа. Само че далеч не се оказа така.
— И все пак, братовчеде, съм внучка на Ифа О'Мали — факт, който и двамата изглежда бяхте забравили, — а Ифа не вършеше почти нищо, което не желаеше. — Ена утихна в ръцете ми и това ме радва, защото мъжете като него, които смятат, че децата трябва да бъдат карани да замълчат посредством насилие, ме притесняват. — Така че пак те питам, Ейдън — как ме откри?
Той се обляга на стола си и сключва пръсти върху корема си, който е значително по-малък от преди.
— Когато моят човек не се върна, реших да не си правя труда да възлагам на друг. Беше ми изпратил съобщение от Звънчедол, че е открил следите ти там, така че поех в тази посока.
Зеленоокият не е казал на Ейдън кой ми е помогнал, но му е казал къде съм била. Не е било трудно да открие трупата.
— Струват ми се големи усилия за една избягала младоженка, Ейдън — несъмнено във Вълнобор има достатъчно желаещи.
— Но никоя от тях не притежава Гоблинова бърлога. Нито старата кръв на О'Мали, Мирен. Никоя освен теб. — Той се навежда напред, опрял ръце на коленете си. — Никоя няма твоята сила.
— Никаква сила нямам, Ейдън, просто искам да ме оставят на мира.
— Нямаш ли? И все пак триумфално си убила човек, не е ли така? Това показва сила, показва воля и решителност, Мирен. В добавка към рода ти и утробата ти, и децата, които ще посея там. Трябват ни наследници, трябва да възобновим споразумението с морето. Само ти можеш да направиш това — ти и аз.
— Няма да допусна тези стари традиции да бъдат възстановени. „Ние“ не съществуваме, Ейдън. Няма да хвърля децата си в дълбините само заради твоята алчност. — Той посяга към Ена и се отдръпвам, като мисля бързо, мисля, че няма да я нарани, ако я смята за една от нас. — Това е сестра ми. Дъщеря е на Изолда.
Изненадата по лицето му е видна. Обляга се назад.
— Ха. Изолда, която винаги е постъпвала непредвидимо. Е, дребната може в крайна сметка да се окаже полезна. Може да използвам нея вместо теб.
— Имаш ли време да я чакаш да порасне? — питам небрежно, спомняйки си думите на убиеца, че Ейдън е сключил сделка с някого, чиито искания навярно надхвърлят онова, което може да осигури. — Бетани Лорънс дали ще остане доволна, ако се наложи да чака още две десетилетия?