Понеже моите ръце са заети, той сваля един от стената и се възхищава на майсторската изработка, на преливащите цветове на стъклото; а аз си мисля как хвърлих един по Едуард Елиът, как той пламна и се разтанцува. Ейдън пали свещ от горящото огромно кухненско огнище, а от нея и фенера.
Кимвам и го повеждам към дъното на обширното помещение, към вратата на аптекарската стаичка на Изолда, мисля си как беше отключено, сякаш тя не е взела никакви предпазни мерки. Спомням си счупеното стъкло и кафявото петно, което е напълно възможно да е било засъхнала кръв. Предполагам, че Едуард Елиът я е убил тук. В дъното на стаята, между работните маси и лавиците, стъклените шишенца и епруветките, хаванчетата и чукалата, е капакът в пода. Отново отключен, но предполагам това е без значение, понеже води надолу към далеч по-масивната врата със сребърните катинари.
Ейдън ми дава знак да мина първа — вдига фенера високо, за да виждам напред, но е достатъчно предвидлив да не ме остави зад гърба си. Придърпвам си полите, за да не се препъна, усещам, че са лепкави и студени, и си спомням, че са пропити с кръвта на Нели. Повдигам спящата Ена по-високо на рамото си и започвам спускането.
— Защо си убил Нели?
— Кого? — Той даже не помни, че го е сторил.
— Жената. Жената, която си оставил във фоайето.
Майката на това дете.
— Тя се развика, когато влязох в къщата. Не знаех, че има толкова малко хора. — Прави пауза. — Но и иначе щях да я убия. Него също, но очевидно ти си се погрижила за това вместо мен, нали, малка госпожице Мирен? Не можеш да избягаш от кръвта на О'Мали и подтиците й.
— Как е Бриджид? — не успявам да се стърпя.
— Добре си е — отвръща той кратко. — Като се върнем във Вълнобор, ще я омъжа за човек, на когото имам доверие.
Значи определено не знае за Елингъм, иначе приятелят му вече нямаше да е жив.
Стъпалата сякаш продължават цяла вечност, но най-накрая стигаме до голямата врата със сребърните катинари. Идвала съм тук само веднъж, когато изпробвах всички ключове от връзката, която открих, но нито един не стана.
— И сега какво? — питам.
Той окачва фенера на кука на стената и казва:
— Дай си ръката.
Не искам. О, как не искам. Но я протягам с дланта нагоре. Той ме хваща за китката, страшно силно, и стиска, докато костите не започват да пукат в хватката му, просто за да ми напомни какво да очаквам. После вади джобния ми нож със седефената дръжка и убожда пръста ми с връхчето. Извиквам, колкото и да не ми се ще, не толкова от болка, колкото от обида.
— Vena amoris- обажда се той и се изкисква.
Вената на сърцето. После си спомня, че на този пръст едно време стоеше огромният годежен пръстен с рубини и перли, който той лично беше сложил там.
— Къде е пръстенът?
— В стаята ми. Непокътнат е, както и повечето бижута, които накупи Ифа.
— Богове, тая стара чанта умееше да харчи. Щеше да ме докара до просешка тояга до края на годината — казва той и не мога да отрека, че е прав. — Хубаво е да знам, че Бетани Лорънс не се е докопала до всичко.
Той ме дръпва по-близо до вратата и задържа порязания ми пръст над първия сребърен катинар, а после стисва. Заболява ме и една, две, три капки попадат в ключалката. В първия момент — нищо.
После се чува тихо жужене и изщракване; гравираните в металния катинар руни просветват, сякаш по него е пробягал пламък — и той се отваря. Ейдън изглежда доволен от себе си. Премества пръста ми над втория катинар и повтаря процедурата.
— Какво ще правиш с нея? — питам.
— Откъде знаеш за нея? Ифа те държеше в неведение, за да не постъпиш като майка си — да откажеш да платиш дължимото, да уважиш споразумението.
— Открих… открих историята. Първата история на рода О'Мали, как сме се появили.
Той изглежда изненадан.
— Никога не ми беше позволено да прочета книгата. Нито на мен, нито на някого другиго, който не носи името О'Мали. — Тонът му нагарча като алое. — Ифа ми каза откъслеци, но недостатъчно.
— Страниците са у мен, Ейдън. Можеш да я прочетеш.
И колкото и странна да е цялата ситуация, не мога да не си припомня, че сме роднини. В нашите лични истории се проявяват различни части от цялото, различни пролуки и пропуски; мисля си как моите са ме наранили. Възможно ли е и мен да са увредили? Всичките богатства на света не могат да те накарат да се почувстваш приет, ако не притежаваш онова, което някой друг цени повече от всичко друго: едно име.
— Нека я оставя тук, Ейдън. — Посочвам с глава Ена, която плюнчи рамото ми. — Дай ми палтото си и ще й направя легълце.