— Не — отсича той и мести пръста ми към последния катинар.
Стисва; сега кръвта тече по-бавно, неохотно, така че той ме наранява повече.
— Ейдън. Можем да останем тук — изричам. — Това място е богато; в имението живеят хора, които разчитат на мен, разчитат да поддържам земята плодородна. Много сме далеч от Бетани Лорънс и всичко, което иска от теб. Не е нужно да се връщаш като ловно куче при господаря си. Остани тук. В безопасност.
Толкова много го мразя, че чак не ми се вярва колко равен остава гласът ми.
И той ме поглежда, сякаш го обмисля. Сякаш претегля идеята и дали би могъл да ми се довери. Дали иска точно това. Но в крайна сметка ми се струва, че просто не му е достатъчно. Цял живот се е лакомил и това няма да го задоволи.
— Искам Гоблинова бърлога. Това искам.
— Вземи я тогава — остави ме тук, но я вземи! Богове, Ейдън, ти вече си я имал. Мен ме нямаше и е била твоя.
— О, но мадам Лорънс ми я отне, нея и всичко останало, и сега ти си единственият начин да си я върна. — Чува се поредното жужене и щракане и последният катинар се отключва. Той отваря широко вратата, а после взима фенера. — Хайде, Мирен, само от теб зависи колко ще е неприятно това.
38
Ейдън ме стисва за ръката при рамото и двамата заедно пристъпваме напред в мрака, а стъпките ни отекват по каменния под. Светлината не достига далеч пред нас. Той вдига фенера все по-високо, а после ме пуска с думите: „Чакай тук“.
Без опората на ръката му се чувствам странно неустойчива. Обръщам се в опит да открия вратата, но около мен има само сенки, все едно изходът е изчезнал в мига, в който прекрачихме през него; твърде уплашена съм да помръдна. Мракът е гъст като сироп, в който сякаш мога да се удавя, и мирише на спарено, на мъртви твари или такива, които би трябвало да са мъртви. Наблюдавам как Ейдън се отдалечава, как се превръща в оранжево петно сред мрака; това ми напомня за Джедадая и ми се приисква той да беше тук сега.
Но не е.
Ена не помръдва. Струва ми се влажна и гореща сред студения въздух в избата, който мирише на умрели твари. Проверявам, за да съм сигурна, че още диша; жива е, просто спи дълбоко. Клеймото на хълбока ме сърби, сърби, сърби, сякаш съм го допряла до стрък лепка. Вслушвам се усилено: стъпките на Ейдън; капки вода, които се стичат от някъде към някъде другаде; звук от плискане, ненатрапчив, сякаш не иска да привлича вниманието към себе си.
После нещо се променя: мракът се отдръпва. Ейдън обикаля обширното помещение и пали поредица от факли по стените, докато пространството не се изпълва с комбинация от танцуващи сенки и ярки пламтящи точици. Таванът е сводест, точно като в Гоблинова бърлога, и в центъра има кладенец, като каменните му стени са високи около метър-метър и нещо. Хвърлям поглед през рамо — вратата все така не се вижда. Трябва да е от страх; сигурна съм, че е някъде там, и ако можех да надзърна отвъд пелената от паника, обвила ума ми, щях да я видя.
Чудя се относно мъжете, наети от Изолда да построят Черновир, мъжете, изградили това помещение. Мисля си за историята, за страниците, които е взела със себе си — кого е наела да проектира подобно нещо, такъв капан, такъв механизъм? Поне тук, за разлика от Гоблинова бърлога, просто е можела да пусне кралицата отгоре, а после да изрече заклинанието, с което да й върне нормалните размери… обаче устройството за улавяне на люспите след опадването им? Трябвало е да се довери на някого да го проектира, да го сглоби, да знае целта му. Онези мъже — които сега не живеят в Черновир, защото Джедадая каза, че къщата вече била построена, когато Изолда започнала да събира тук хора… онези мъже… не може да ги е оставила живи. Не би могла — и като дъщеря на Ифа, не би го сторила, — за да не рискува да кажат на някого за това странно място. Оглеждам стените, за да проверя търкалят ли се наоколо кости, доказателство за онова, което е сторила майка ми.
Нищо. Чудя се дали не ги е използвала в мината? Първата кръв, която да я захрани, след като е хвърлила телата им в някоя дълбока шахта. Последвалите по-късно — съпругата на Джедадая и останалите — са били допълнение, за да се увеличи добива на земята. Може наводнението да е било просто грешка — а може и да не е било, всичката тази солена вода. Алхимията на кръвта, солта, пръстта и сребърните люспи на морската кралица. Изолда и дарбата й да уголемява и смалява.
Нечия длан отново сграбчва ръката ми до рамото и подскачам. Просто Ейдън.
Просто Ейдън, кой друг?
Той сочи с брадичка кладенеца в центъра на помещението.
— Ти виждал ли си я? — питам и установявам, че съм останала почти без дъх. — Виждал ли си я, докато е била в Гоблинова бърлога?