Той поклаща глава.
— За това не се говореше; повечето от по-далечните роднини не знаеха. Не е нещо, с което да се хвалиш и да каниш зяпачи срещу два златни къса, Мирен. — Тонът му е укорителен. После преглъща и усещам, че е също толкова нервен, също толкова уплашен, колкото и аз, — Ела, Мирен, време е да се запознаеш с прародителката си.
И ми се струва, че по-верни думи никога не са излизали от устата му, но все пак го поправям:
— С нашата прародителка, Ейдън.
Ако смята това за дълго отлагано признание, не го показва, само ме полуизбутва, полузавлича към така широката паст на кладенеца. И без това помежду ни има твърде много пролята кръв и горчиво озлобление. Приближаването ни отнема по-дълго, отколкото би трябвало, сякаш времето се разтегля, сякаш пътуването ни дотук не е било достатъчно дълго, но най-накрая стигаме. Навеждам се напред, макар че внимавам да не изгубя равновесие, докато притискам Ена с една ръка към гърдите си, а с другата се подпирам върху ръба на стената на кладенеца.
Ейдън все така държи фенера си и го вдига високо, така че светлината да се спусне право надолу и да освети онова, което се намира на близо шест метра дълбочина.
Вижда се вода, тъмна и дълбока, а под нея проблясък на сребро — всички онези люспи, които не са стигнали до мината, защото майка ми е била мъртва, а Едуард Елиът не е имал представа как функционира това място. И в този широк кръг от течност се е свила морската кралица, защото иначе не би могъл да я побере; и клеймото на хълбока ми пари, сякаш горещото желязо току-що е било притиснато към кожата ми. Предполагам, че едно време падащите люспи са били достатъчни да напълнят сандък с прочутото сребро на О'Мали веднъж-два пъти годишно. Но Изолда… майка ми е намерила нов начин да умножи реколтата.
Морската кралица не изглежда добре. Изглежда стара. Чудя се как и с какво са я хранили родителите ми — не с хората от Черновир, не, но навярно със скитници и калайджии или хора, подмамени от Свети Синуин или друго далечно пристанище? Само че сигурно от доста месеци не е получавала такова препитание, или поне не от страна на Изолда. После си мисля за липсата на риба в черното езеро горе (долу? наоколо?) — навярно е призовавала пасажите тук, но вече не са останали. Може би родителите ми не са изцяло убийци, може да са пускали риба във водата на определени интервали; Едуард твърдеше, че там нямало риба, но той е бил тук само шест месеца преди да пристигна. Може би ще се опитам поне в този случай да не мисля лошо за тях. В Гоблинова бърлога тя е можела с лекота да призовава риба от океана, но тук… Рибите: колко ли време им е необходимо да пристигнат след призива й? Колко ли биха дошли след опразването на езерото? Колко силна би била волята й и на какво разстояние, щом е на такава преклонна възраст и така недохранена?
Морската кралица, колкото и болна, изтощена и стара да изглежда, все пак е най-ужасяващото създание, което съм виждала. Два пъти по-голяма е от морските девойки, които ме дръпнаха във водите на вълноборското пристанище; косата й е като топка сребристозелени водорасли, които се движат по собствена воля; очите й са толкова тъмни, тъмни като буря или най-дълбоките морски глъбини; хрилете на шията й се врязват дълбоко и ги виждам как потрепват, когато диша над повърхността на водата; устните й са широки, плътни и черни, когато се отдръпват и разкриват ужасно бели, ужасно остри зъби; и опашката.
О, богове, тази опашка.
Увита отново и отново, и отново на сребърна спирала, в която едва не се изгубвам. Усещам как губя равновесие; дланта на Ейдън се отдръпва от ръката ми и стисва ръба на кладенеца за опора. Усещам как не мога да се спра, а после той пак ме сграбчва, толкова здраво, че ме заболява.
— Не — казва. — Не още.
Поставя фенера на каменния перваз и двамата отстъпваме назад.
Отдолу се чува разочаровано съскане. Спомням си за историята на Ейслин и Конър, за песента, която пеело морското създание, за да подмами момчето по-близо. Но после се взирам по-внимателно, като избягвам погледа й: отворила е широко уста и до нас стига само този ужасен шум. Осъзнавам, че езикът й го няма. От този ъгъл виждам, както ми се струва, мъртъв издатък на мястото, където би трябвало да бъде. Значи някой отдавнашен О'Мали го е отрязал, в което има логика: не би останала пленница за дълго, ако можеше да омагьосва похитителите си с гласа си. Представям си как жената с арфата някак го е сторила. Може би е била по-умела вещица и от Изолда. Мисля си за книгата с приказки, които са лъжи, истини и измислици в едно, размесени и объркани.