— Ти! — избумтява гласът на Ейдън и отеква от стените и тавана като гръм. — Ти!
Отдолу не се чува отговор, но тя се е втренчила сърдито в него. Използвам възможността да огледам лицето й, докато е насочила погледа си другаде. Откога ли е в това положение? Тя е безсмъртна или поне нещо близко — подобни създания винаги са. В изражението й има омраза и немалко следи от лудост — и при такова пленничество, кой би могъл да я вини? Хранена е с безименни бебета, за да опазва живота на останалите наследници, да пази корабите да не потъват и богатствата да се стичат в хазната на О'Мали, а люспите й са събирани против волята й, все в името на нашето благоденствие.
— Ние сме децата на онази О'Мали, която те е обвързала, дошли да подновим спогодбата с кръв. Дошли сме да изплатим кръвния дълг. Ще спазваме задълженията си, а ти ще подновиш своите: безопасни води, всичките ни кораби да се връщат в пристанището, огромни богатства — в замяна на едно дете от всяко поколение.
Ейдън все още стиска ръба на кладенеца, вече с две ръце. Гледа я в очите, глупакът му с глупак, като несъмнено си мисли, че така ще я убеди в искреността си.
И докато съм заета да го мисля за глупак, той се извръща и дръпва Ена от ръцете ми, преди да мога да го спра. Вината си е моя. Стоях твърде близо. Не планирах напред. Аз съм глупачката и момиченцето ще умре заради мен.
Но той не я хвърля право долу в кладенеца, както се боях, че ще направи; вдига Ена нагоре, за да я види морската кралица, но я държи близо до гърдите си и тя се разплаква. Лицето му е напрегнато, почервеняло като нейното, и по двете са изписани раздразнение и ярост; по нейното заради разбуждането, по неговото заради липсата на отговор на предложението му. Познавам го достатъчно добре, за да ми е ясно, че няма да хвърли детето — разменната му монета, — ако не получи съгласие. Кога ли ще осъзнае, че тя няма език? Че не може да говори? Кога ли думите му ще стигнат до животинския й инстинкт, до осъзнатостта, която все още се таи в мозъка й и й е помогнала да оцелее, защото след толкова време висшите функции, всяка следа от разум, несъмнено са си отишли — само лудостта би могла да я поддържа жива.
Пристъпвам бавно, за да не ме забележи с крайчеца на окото си. Заставам зад него, а после произнасям името му нежно, сякаш съм любовница, довереница, сякаш съм готова да изпълня желанията му до едно. И въпреки всичките пъти, когато съм го лъгала, той се извръща като че с надежда — дали е дело на кръвта на морския народ във вените ми, или същата сила като на първата О'Мали? Дъщеря на солта — дали в тона ми няма някаква отсянка от песента на сирените? Каквато и да е причината, Ейдън се обръща, а аз го удрям в гърлото с всички сили.
Ръцете му се стрелват към шията, Ена пропада, аз я сграбчвам с две ръце, а после навеждам рамо и го блъсвам. Той стои твърде близо до ниската каменна стена, вече е изгубил равновесие, не може да диша и е паникьосан. Преобръща се през ръба като изпусната играчка и, макар и лишена от гласа си, морската кралица издава звук, очевидно триумфален, преди да се чуе плясъка от падането на Ейдън във водата и шумовете, придружаващи храненето й, които изместват последните му писъци.
39
Когато морската кралица най-накрая приключва — когато звуците от храненето й секват, — се насилвам да се изправя от мястото на пода, където съм се сгушила, приведена над Ена, и я люлея, докато воят й не преминава в хълцане и неспокоен сън. После оставям нежно детето на земята и приближавам ръба на кладенеца.
Поглеждам червената, червена вода, която се плиска над сребърната опашка и скрива струпаните под морската кралица сребърни люспи — колко месеца са се събирали? Поне пет. Колко ли често майка ми ги е… жънела? Никога няма да разбера. Заобикалям кладенеца, огромната му периферия, докато не стигам метална ръчка. След съвсем слабо колебание я натискам и е нужна цялата ми сила, но накрая чувам стържене (никой не я е смазвал след убийството на Изолда), а после шуртене. Накрая ръчката се връща в предишното си положение, а аз поглеждам обратно в кладенеца. Той отново се пълни с вода, но слоят люспи го няма, избутани са в шахтите, които ще ги откарат до мината за една последна „реколта“ Усещам, че създанието ме наблюдава, но не срещам очите му — веднъж ми стига.
— Той — изричам — носеше кръвта на О'Мали. Не знам доколко разбираш думите ми, но ти обещавам едно: ще те освободя. Само че това беше последният от нас, когото ще получиш, а в замяна вече няма да бъдеш държана в плен. — Преглъщам. — Съжалявам за онова, което са ти сторили. Никога не бих могла да го компенсирам, но мога да ти предложа свободата ти. Никога няма да се върна в Гоблинова бърлога. Няма да се върна и в морето — нито аз, нито някое от децата ми. Ще те освободя, а ти ще напуснеш езерото и ще се върнеш в дома си, защото всички води по света са свързани. — Изричам последното като молитва.