И ето че най-сетне стигнали до пещерата, изсечена дълбоко в тъмните пластове базалт. Бил настъпил отливът, защото Грония следяла колко е часът, когато пратила децата навън, но входът пак бил съвсем мъничък, като обикновена цепнатина в скалата, сякаш грамадна ръка била повдигнала камъка нагоре като гънка на плат. Ейслин застанала на четири крака и след мимолетно двоумение — не било страх, не, не бихме могли да го наречем страх, по-скоро обмислена предпазливост — пропълзяла навътре, последвана веднага от брат си, който не изпитвал никакви колебания.
А прислужницата зачакала, понеже не смеела да ги последва, и имала чувството, че не била постъпила правилно, като се поддала на любопитството си. Тъмно било пространството, през което се провирали, влажно, тясно и миришещо на мъртви твари, които морето си било присвоило и не било пожелало да пусне. Точно когато им се струвало, че ще пълзят цяла вечност, когато Ейслин била сигурна, че мракът ще ги погълне, отпред се появило слабо сияние и до тях достигнал глас. Глас, толкова прекрасен, че ги притеглял напред и накарал Ейслин да забрави, че някога изобщо й е хрумвало да се върне. Несъмнено тук имало съкровище, точно както била обещала майка им.
Когато Ейслин и Конър отново успели да се изправят, се озовали в истинска пещера, макар да не били сигурни колко далеч са стигнали; на Ейслин й се струвало, че в един момент тунелът бил започнал да се спуска. Залата, в която пристъпили, била обширна, два пъти по-голяма от официалната трапезария в имението, и две трети от нея били покрити с черна вода, а последната една трета с пясък, толкова мек, че ботушите им затънали. Единственият източник на светлина били водораслите, растящи по стените, които сияели в синьо-зелено, придавали на лицата им болнав вид и разкривали създанието, което все така пеело, излегнато в плитчините, наполовина потопено в течния обсидиан.
Долната част от тялото на жената не се виждала, но Ейслин доловила движение във водата, разместване под натиска на нещо мощно и закачливо сребристо, като намек или късче от истината. Създанието било несъмнено жена, защото имало широки рамене, пищни гърди и дълги кичури самурова коса, сплетени с мъниста. Но Ейслин не можела да се отърве от подозрението, че жената — нещото — е много по-голяма от всеки друг, когото някога е виждала, дори сред високото си семейство. Устата била огромна и пълна с остри зъби, носът — леко сплескан, ноздрите — леко високо, очите — големи и черни без никакво бяло, но тя очевидно виждала децата, защото се усмихнала с огромната си уста и ги повикала по-близо. То — тя — спряло да пее и сладките трели отекнали в тавана, толкова висок, че се губел сред сенките, отекнали те, посипали се и покапали, образувайки вълнички по повърхността на езерото.
Ейслин си помислила, че никога не била виждала нещо по-странно или по-красиво, но останала на мястото си, а сребърното звънче на шията й сякаш потрепнало върху кожата; Грония знаела, че момичето е предпазливо. Конър — о, кой можел да каже какво си мислело момчето? — направил нужните крачки до мястото, където създанието можело да го достигне.
Морската обитателка сякаш не поглеждала към момчето, а била приковала поглед в Ейслин, и момичето видяло в очите й, или така му се сторило, нещо студено и съобразително, почти възхищение, с нотка на презрение. Възхищение, защото момичето било достатъчно досетливо да не доближи; презрение, защото не казало нищо на брат си, за да го задържи в безопасност до себе си.
Ръцете на създанието били покрити с люспи, забелязала Ейслин тогава, и явно стигали надалеч, тъй като то сграбчило Конър и го дръпнало към себе си. Ноктите не били просто нокти, били като на хищна птица, и съществото дори не се мъчело да не разстройва момчето; те се забивали все по-дълбоко и по-дълбоко, и то толкова бързо, че за момент Конър даже не се сетил да изпищи. А когато го сторил, когато го сторил, сякаш никога нямало да спре, и стените, които доскоро ехтели от песента на сирената, сега подемали последните стонове на Конър.
Ейслин, която мигом се опомнила, паднала на колене и се промушила през тунела, който бил по-влажен сега, когато настъпвал приливът, и по-стръмен, отколкото й се сторил на слизане. Ручейчета вода се спускали към нея, докато пълзяла, оставяйки странното сияние на крайбрежната пещера зад гърба си, и се промъквала паникьосано към точицата слънчева светлина нагоре.