Рискувам да вдигна поглед — тя все още се взира в мен.
— Обещай ми, че ще си тръгнеш и няма да навредиш на никого тук.
Пауза, която се проточва, а после тя кимва. Кратко, отсечено движение.
— Ще ми е нужна помощ, за да те освободя, но ще се върна, кълна се. Ще ми отнеме известно време. — Тънка, подобна на перка вежда се повдига. Неверие, несъмнено. Докосвам висулката с форма на звънче на шията си; измайсторена, без съмнение, от една от нейните люспи. — Мога само да ти обещая. Не съм… като другите.
Не напълно… но трима мъртви мъже биха могли да го оспорят.
Обръщам се и сега вече виждам вратата, и то съвсем ясно, и е отворена, широко отворена! Как може да съм я пропуснала? От страх. Страхът може да заслепи всеки. Притискам Ена към себе си и тя издава звук подобно на котенце, но не се събужда; вдигам фенера на Ейдън, за да осветя пътя ни нагоре, нагоре, нагоре, където въздухът не мирише толкова силно на мъртви твари от дълбините.
От дъното на раклата измъквам брезентовата си торба, а от нея вадя окъсания оглавник със сребърните катарами. Дотътрих люлката на Ена от нейната стая в моята, поне засега, и тя си спи вътре, тиха като мишчица.
Измъквам и книгата с приказките, онази, започната от Изолда, и се вглеждам по-старателно в герба на предната корица. Проследявам барелефа на гравюрата, сребърните нишки, любопитния начин, по който се съединяват и извиват; виждам я по начин, по който не бих могла да видя старата версия, чиито подробности се бяха изтрили.
Отнема ми известно време, но най-накрая го съзирам; най-накрая пред очите ми изниква нова картина, сякаш изображението има два пласта.
Горният, по-очевидният, е двуликата, двуопашата русалка от моето детство. Долният обаче е напълно различен: две фигури с гръб една към друга. Тази вляво е жена в профил, облегната на колоната на арфа, а горната извивка на резонатора прилича на част от разцепена опашка. От дясната страна е морската кралица, чиято глава е до тази на жената, също в профил, тъй че могат да бъдат сметнати за едно раздвоено лице, а опашката й се извива под същия ъгъл като резонатора, но гръбнаците на двете са съединени, така че не могат никога да се отделят една от друга.
Седя на пода и се взирам. Взирам се дълго — толкова дълго, че навярно заспивам — и когато най-накрая се изправям, небето сивее и просветлява. Оставям Ена да спи и излизам навън, а оглавникът подрънква в ръцете ми. Изтичвам до ръба на езерото, спирам внимателно, а после, след съвсем кратко колебание, коленича.
Държа оглавника над повърхността и гледам как отражението му става все по-ясно и по-ясно, докато го отпускам. Ръката ми трепери — никога няма да се отърся от страха си, докато съм жива, — а после, с рязко поемане на дъх, потапям оглавника под водата. Толкова е студена. Усещам тръпката отново, мълниеносният сблъсък на течността с кожата ми, сещам се колко е солена и отново се чудя как го е постигнала Изолда. Мисля си, че винаги ще има миниатюрна мелничка, която мели ли мели на дъното на езерото. Концентрирам се, разтърсвам оглавника и изричам:
— Келпи, дъщерята на солта те зове и си иска обещаната услуга.
Отпускам се назад с надеждата, че това е достатъчно. Не мога да знам колко време ще му е нужно да дойде. Или дори дали ще удържи на думата си. Може да е решил, че като ме докара дотук, това е достатъчна отплата.
Може би трябва да вляза вътре да проверя как е Ена, да я нахраня; може би келпито ще почука учтиво на задната врата и ще поиска чай. Засмивам се и звукът е пронизителен и звънлив, леко обезумял; изтощена съм.
Почаквам още малко и точно когато започвам да се съмнявам, езерото завира, надига се гневна бяла пяна и келпито изскача на тревата до мен. Съумявам да се усмихна и да се изправя на крака, отправям му реверанс. Той кимва в отговор, а после припряно пита какво желая, да не би да си помисля, че се е отбил просто да ме види. Обяснявам от какво се нуждая и той не изглежда доволен, но настоявам с думите:
— Просто плувай бързо.
Гледам го как скача обратно, почти без да разплиска водата, отправя ми последен укорителен поглед, след което изчезва под повърхността, докато тя отново не става гладка като огледало. Изтичвам вътре и грабвам Ена, която е тиха и послушна в люлката си. В кухнята пълня шише от глинен съд с мляко и взимам детето със себе си навън. Сядам на почетно разстояние от езерото и с едната си ръка храня нея, а с другата — себе си с новооткритата в джоба ми ябълка.