В избата не видях механизъм за отваряне на клетката на морската кралица. Подозирам, че Изолда я е проектирала без подобно нещо; все пак не е имало нужда да примамва създанието в капана (за разлика от онази О'Мали едно време), само е трябвало да го пусне във водата, а после да изрече нужното заклинание, за да го уголеми отново. Не е имала намерение някога да освободи морската кралица. След като сребърните люспи бяха изринати, ми се стори, че виждам символи по пречките на решетката във водата долу — проблясваха като пламъци, защото беше пролята кръв. Тази магия на Изолда, на рода О'Мали, беше направена така, че да задържи кралицата на мястото й. Беше нагодена към нея и себеподобните й. Но какво би могло да постигне друго магическо същество? Някое не чак толкова страховито като нея, но почти. Някое силно и причудливо като келпито? Чудовище, което дължи услуга на друго, с всичката власт, която произлиза от това.
Или щеше да се получи, или не. Ако не станеше, трябваше да намеря друг начин да си спазя обещанието. Бих предпочела и келпито, и морската кралица да си отидат, преди някой от селото да е решил да дойде на гости. Бих предпочела да запазя за себе си по-голямата част от случилото се тук, защото дъщерята на вещица, пък била тя и обичана вещица, в даден момент щеше да предизвика смущение у някого — а има голяма разлика между момиче, което кара дърветата да цъфнат и вържат, и такова, което държи морска кралица в плен и се разпорежда с воден кон.
Почти съм изяла ябълката, когато езерото забълбуква и се разпенва повторно — на едно място по-близо до брега и на още едно по-далеч. От първото изскача красивата глава на келпито: той ме поглежда сърдито, кимва. Посланието е ясно: изплатил си е дълга. Кимвам в отговор, а после му подхвърлям оглавника. Той го улавя и се гмурка обратно. Съмнявам се, че ще го видя отново.
от другия въртоп изплува кралицата. Втренчила се е в мен и усещам притегателната сила на погледа й. Би искала да ме накара да вляза във водата; би искала да ме разкъса парче по парче, да ме погълне цялата, да изтрие последната О'Мали от лицето на земята. Но си личи, че не се старае особено. Подозирам, че в противен случай вече щях да пристъпвам в езерото. Дори можеше да взема със себе си Ена като лека закуска. Но тя е създание, добре запознато с уговорките; ще спази нашата.
Кимвам й. И тя ми кимва. А после изчезва и знам, макар да няма как, че никога повече няма да я видя. Но тогава водата отново се разбунва и нещо полита към мен. Проблясва в сребристо и преливащо бяло и се приземява на тревата в краката ми. Ена се разсмива. Посягам да го вдигна.
Джобният нож на Ошийн със седефената дръжка, който последно видях у Ейдън, когато ми поряза пръста, преди да падне в кладенеца.
40
Най-накрая намираме майка ми, заровена в задния двор. Защо Едуард и Нели са я оставили там, а не в мината като баща ми, никога няма да разбера — може би скоро след смъртта на истинската Ена той е поканил Лиъм на разходка под предлог, че иска да поговорят, за да го отдели от Изолда. После Едуард се е върнал в къщата и се е разправил с майка ми. Надявам се, че тя не е знаела нищо за това; казвам си, че няма как да е знаела, иначе щеше да го докосне и да го накара да я хареса достатъчно, за да не я нарани — макар че Малакай каза, че можела да омае почти всеки, така че може би Едуард Елиът по някаква причина е бил от редките изключения. Спомням си, че наблизо около къщата беше единственото място, където растенията продължаваха да цъфтят, когато навсякъде другаде беше настанал застой. Вещицата Изолда — магията в кръвта й е поддържала растежа на всичко в това мъничко кътче от Черновир. Чудя се дали дори след смъртта й селяните не са останали донякъде под влиянието й, макар да е било логично да се преместят другаде, когато земята е престанала да ражда. Бяха го обсъждали, но така и не бяха събрали сили да го сторят.
В прегръдките й имаше почерняло телце, малката ми сестричка, истинската Ена, чиято вина беше единствено, че е плакала твърде много; положена е там според мен от Нели. Мисля си и за бурята в нощта, когато е умряла майка ми, и как тя навярно е била още по-неудържима, защото тогава е загинала и сестра ми, в горящия казан на люлката си. И тримата сега почиват в гробището на селото. Беше ми нужно дълго време да осъзная, че в Черновир няма църква, а в самата голяма къща липсва параклис. Мога само да предполагам, че скрита тук, Изолда е сметнала, че няма нужда да отдава мнима почит на бог, когото не смята за свой, нито за бог на хората си. Колкото повече ги слушам как говорят за нея, толкова повече ми се струва, че за тях тя е била нещо близко до божество. Но толкова много никога няма да науча.