И това е краят. Никоя от приказките в тази книга не завършва с думите „И заживели щастливо“.
— Истина ли е, бабо?
Ифа се усмихва и цялото й лице се преобразява, макар че не съм сигурна дали за добро или лошо, но е по-красива, по-млада, когато се усмихва, трябва да й го призная.
— Истина ли е историята, бабо? Изобщо коя да е от тях? Тя само свива рамене, моята баба.
— Знаеш, че някога е имало една Ейслин.
Знам къде е портретът на Ейслин в основната галерия горе. Дори на средна възраст тя прилича на мен; сребърната корабна камбанка виси на шията й. Или всички ние приличаме на нея, предполагам. А тя от своя страна е приличала на всички преди нея, с тяхната тъмна коса, още по-тъмни очи и странно сияйна кожа, сякаш частица от луната живее в нас. Знам, че там няма изображение на брат й Конър и, макар че има негова надгробна плоча в южната стена на параклиса, мога да се обзаложа, че зад нея не почиват никакви кости. Но Конър е трябвало да оживее, а бебето…
Има неин портрет, на малката сестра, Рошийн: на осемнайсет е, в монашеска одежда. Никой освен О'Мали не знае, че никога не е трябвало да бъде кръстена, защото й е било отредено да принадлежи на морето — по-трудно е да изгубиш нещо, когато си го именувал, притежавал — и раждането й не е трябвало да се отчита в архивите, защото е имала друго предназначение. Знам също, че няма портрет на собствената ми майка (чудя се дали Ифа не го е изгорила), защото Изолда някак е засегнала родителите си преди смъртта си; и Мора, и Малакай са ми казвали, че приличам на Изолда, но знам ли.
— Ами прислужницата, бабо? Миячката на чинии? Тя изчезва от приказката.
— Хората постоянно изчезват; може да се е запиляла някъде. — Ифа се усмихва по-широко, но погледът й е студен, тонът също. — Не ставай дете, Мирен, би трябвало вече да си над тези неща, тези истории.
— Тогава защо пазиш книгата, бабо? — питам и дланите й, с тези дълги пръсти, с прозиращите сини вени, трепват върху корицата, преди да успее да ги спре.
— Тези приказки са история, независимо дали са истина, или не — отвръща тя и красотата й отново проблясва, а аз съм поразена от мисълта как е изглеждала някога; нищо чудно, че нито Сайлъс, нито половината мъже във Вълнобор са можели да й откажат. Има лек намек, че под повърхността никога не е била особено мила. Това ми е ясно; тя ме е отгледала. Чудя се, както винаги, дали е била по-мила с майка ми, когато Изолда е била малка.
Наистина обичам баба си, не само по задължение, но Ифа О'Мали (истинска О'Мали, дъщеря на първи братовчеди, женена за първи братовчед) никога не е била особено блага, както се казва. Дори с напредването на годините не се размекна, само движенията й станаха едва забележимо по-бавни. Тя е умна, Ифа, но не твърде търпелива, тъй че в миговете, когато съм й се струвала особено непоносима, съм си плащала за това, когато й е прекипявало.
— Какво обсъждахте с Ейдън днес следобед? — питам най-сетне.
Тя свива рамене с безразличие.
— Че ще идем да го посетим след няколко дни, за да се прочете завещанието. Може да останем да преспим, вместо да бързаме да се прибираме преди мръкнало. Хубаво ще е, нали, да бъдем малко в града?
Навярно би било, ако човек има пари, които да похарчи за развлечения, за изискана вечеря или скандален спектакъл. Може би тя се надява, че Ейдън ще си разтвори кесията от жал. Но Ифа никога не е била глупачка, нито е вярвала в празни обещания.
— Върви си лягай, Мирен. Беше дълъг ден.
В спалнята ми, при почти празните гардероби, писалището, тоалетката със зацапаното от старост огледало и леглото с балдахин, се събличам. Свалям си корсета и оглеждам вдлъбнатините, които китовата кост е оставила по тялото ми, прокарвам пръсти по браздите в плътта, а после ги плъзвам, докато не откриват белега точно над десния ми хълбок (има и други белези, но тях не ги докосвам, не ги търся). Изпъкнал, още розовеещ въпреки изминалото време. Клеймо всъщност, макар че по-дребните подробности са се изгубили при зарастването: русалка с две лица и две опашки. Същата фигура, която краси семейния герб, същият образ, от който вече са останали само релефните вдлъбнатини на корицата на книгата със страховити приказки, защото сребърното покритие отдавна се е изтъркало.
Тази нощ сънувам майки, които избират между децата си, които решават кое от тях е по-малко обичано и го запращат в бездната.
4
Минават три дни, докато се наканя да ида в кабинета на Ошийн. Стоя на прага с кошница в ръка и се озъртам. Не ми се идваше тук, но Ифа иска част от счетоводните книги, за да ги занесе на Ейдън Фицпатрик да ги прегледа. Защо, не ми е ясно, понеже те само ще потвърдят онова, което всички вече знаят: разорени сме. Стаята мирише на дядо и това е някаква утеха — на стара хартия, вече пожълтяла, и на тютюн с портвайн от оформената като гигантска сепия лула от морска пяна в червено и златно върху перваза, където обичайно изсипваше пепелта. (Ще я подаря на Малакай, мисля; някой трябва да й се радва и да я ползва.) Само че е студено, понеже не е пален огън, а завесите са дръпнати и не прониква слънце. Въздухът не е свеж, а спарен.