Писалището е черно, от абаносово дърво, като се изключи инкрустирания седеф по стените — горски сцени вместо морски пейзажи: кентаври и девици, много фино изработени. Като дете седях на пода и проследявах очертанията им, разказвах си сама приказки. Беше ми позволено да играя в краката на Ошийн, ако не вдигам шум.
И аз не вдигах, и предполагам затова той реши, че подлежа на обучение. Започна с корабите: как да ги разпознавам, кои от флотата ни са най-бързи (важно беше да умеем да надбягаме пиратите, защото нашите собствени разбойнически дни бяха отдавна отминали), кои за какви товари са най-подходящи, колко могат да поберат и за колко то би могло да се продаде. Как да се планира акостирането, така че една от бригантините или каравелите ни да бъде закотвена край Гоблинов нос за през нощта; как по тъмна доба до брега да бъде пратена спасителна лодка, пренасяща особено ценните предмети, които да бъдат скрити в избата на кулата (защото не се бяхме облагородили чак толкова, че да спрем контрабандата). А на следващата сутрин корабът щеше да акостира на вълноборските докове, близо до Плачещата порта, където мъже и жени чакаха и ридаеха за своите изгубени в морето близки. После се качваха чиновниците, събиращи морския данък, за да вземат своя дял от припечелените ни с пот стоки. Дядо ме научи как да оценявам екзотичните предмети, които пренасяхме: платовете и скъпоценните камъни, вината, брендитата и уискитата, дървото и металите, търсени от занаятчиите, играчките и оръжията, животните, които най-богатите искаха за домашни любимци или апетитни хапки… и как да изчислявам подкупи, да преценявам за какво би си продал душата някой, макар че досега не съм имала възможност да приложа на практика това умение.
В един по-добър свят щях да имам голяма полза от всички тези знания, но дори и тогава вече се свивахме. Така че той ме научи на стари неща, отминали неща, даде ми знания, които едва ли биха могли да ми послужат.
Кабинетът е малка стая, най-малката, ако не се лъжа, в тази обширна сграда. Намира се на втория етаж в централната кула. Вътре са само огромното писалище и столът към него, както и едно твърде натъпкано кресло на килимчето пред камината и прикрепените към стената лавици; несъмнено съвсем оскъдно обзаведено. Има наслоен прах по всички повърхности, доказателство за нежеланието на Ошийн да пуска тук когото и да било. Не си представям, че Мора ще промени навиците си на този етап; и тази стая ще изгние като останалите.
Чудя се как съм избягвала мястото, където той прекарваше повечето си време у дома: тази стая. Мисля си и за друго: ранните години на Ошийн са минали в кантората край вълноборските докове, но когато затвориха (защото кому са нужни подобни служебни помещения само за два жалки кораба?), а градската къща беше продадена на Ейдън (и средствата използвани, за да се закрепи съществуването в Гоблинова бърлога за още малко), той се оттегли в тази миниатюрна стаичка. Прекарваше дните си тук, приведен над счетоводните книги и онези, които коментираха законите на морето — тях ги отмъкваше от библиотеката и ги задържаше, докато Ифа не забележеше дупките по лавиците и не вдигнеше врява, че трябвало да бъдат върнати; библиотеката си беше нейна територия. Поредното им бойно поле, едно от многото.
Понякога той се разхождаше из градините (като старателно отбягваше онази с каменния зид, която Ифа беше набелязала за своя) и ставаше все по-чепат, точно като розовите храсти и тисовите дървета, но не мисля, че бе слизал по лъкатушещата пътека до брега от години. За разлика от жена си, беше спрял да плува. Прекалено трудно му бе да се покатери обратно, заради артрита, който го разяждаше. Хранеше се основно с Ифа и мен в малката трапезария, а после се оттегляше в спалнята си на третия етаж в кулата. Споделяли са стая, някога, и трябва да са изпитвали и някаква страст, предполагам, защото са създали дъщеря. А може би онази спалня е била просто поредната битка, която Ошийн е изгубил или в която е капитулирал.