Оставям тръстиковата кошница на писалището, а после дръпвам завесите, за да влезе малко светлина и тя нахлува в бърлогата. Прашинки танцуват из въздуха като снежинки. Над камината има картина на кораб, „Лъкът на Херон“, първия на Ошийн: построен под неговия надзор, управляван три години от него като капитан, изгубен в буря още първата година, когато той останал на брега. Предал капитанското място на братовчед си, бащата на Ейдън — Фъргъс; като чула за смъртта му, жената на Фъргъс, Уна, починала на място. По платното капе вода някъде отгоре. Спукана тръба; на горния етаж има баня, ако не се лъжа. Дано не забравя да кажа на Малакай.
Корабът изглежда така, сякаш е попаднал в буря, сякаш се дави. Лавиците са вляво и виждам тъмносините гръбчета на счетоводните книги. Прекосявам стаята с шест крачки и полагам длан на първия искан том. Залепнал е за съседния и дърпам по-силно, като се надявам влагата от горния етаж да не е проникнала и другаде. Най-накрая го измъквам със странния шум от отлепяне на едно нещо от друго. Лепкава кожа, не влажна. Тежък е — коя книга в тая къща не е? — и го оставям в кошницата. С втория е по-лесно, слагам го при първия. Третият е по-тежък и едва не го изпускам. Задната корица се разтваря и тънка пачка хартия пада на протритото килимче пред камината.
Нехайно, почти без да гледам, оставям книгата при другите две, а после проверявам какво точно изпадна. Всъщност е връзка писма; прехвърлям ги и броя. Три. Хартия с различно качество. Завързани са заедно с черна кадифена панделка. Колко ли време ги е пазил дядо ми? Почеркът, с който е изписан адресът, е плавен и елегантен, всяка буква — идеално оформена, и не ми е познат — така че не са любовни послания от Ифа от по-добри времена.
Пратени са само до Ошийн и не се виждат данни за подателя, но червените печати на гърба са счупени и някои парчета са се изгубили, така че не мога да позная какво е било изобразено някога, когато восъкът е бил горещ и податлив.
Не бяха скрити, не и наистина. Не стояха в заключено чекмедже. Но пък Ошийн познаваше Ифа достатъчно добре да знае, че веднага би се нахвърлила на заключено чекмедже в писалището му. Но не би се заинтересувала от тези книги, защото вече знаеше колко рисково е финансовото ни положение — чиста случайност, че сега ги иска за Ейдън! — така че това е най-подходящото скривалище.
Каня се да развържа панделката, да видя колко са стари тези писма, да видя от кого са, когато чувам провлачени стъпки в коридора. Пъхвам ги в джоба си и ги натиквам дълбоко, дори чувам как хартията се сгърчва и шумоли. Крия ги, защото Ошийн това е правел. Крия ги, защото нямам свои тайни в тази къща. Крия ги, защото не се свеня да открадна онези, което е оставил той. Изобщо не съм над тия неща — тайни втора ръка.
На прага се появява Мора, с кървясали пъстри очи и дълга сива коса, сплетена на плитка, преметната през едното й рамо чак до кръста; бялата й престилка, безупречна заради липсата на работа, е вързана върху древна черна рокля, която преди беше на Ифа, струва ми се. Мора беше с нея на погребението и изглежда решена да я носи възможно най-продължително. Ошийн й беше слабост, на нашата Мора, и тя дълго ще е в траур. Ако бяхме закопали в земята Ифа, навярно походката й щеше да е по-бодра; двете са на една възраст, израснали са заедно, но никога не са били приятелки. Мора и Малакай са били деца на арендатори, по времето, когато сме имали повече, отколкото сега. Баща им дължал на бащата на Ифа пари, които не можел да върне, така че пратил двете си най-големи деца да прислужват в къщата. Били свободни, разказвала ми е баба, да ходят да посещават родителите си — О'Мали не били чак такива чудовища, — но след като минали няколко месеца, Мора и Малакай спрели да си правят труда.
— Господарката те вика — изрича Мора с изненадващо мелодичния си глас. Не звучи като старица. — Направо крещи всъщност.
Тя изглежда като света вода ненапита, но е край Ифа твърде дълго, за да се преструва за нещо, свързано с нея.
— Изпълнявам поръчката й — изричам и соча кошницата. Държа другата си ръка по-далеч от джоба, макар да имам чувството, че листовете вътре бавно тлеят и няма как Мора да не забележи.
Обаче тя все пак не забелязва. Само се усмихва и казва:
— Недостатъчно чевръсто. Побързай. Каретата на Фицпатрик пристигна и няма търпение да си тръгне.
Тя изрича думите с тон, който ми подсказва какво мисли за този благороден жест. Ние си имаме собствена карета, но е същинска развалина. Тази на Ейдън обаче е модерна, нова и добре поддържана, а лакеите му са облечени в ливреите на Фицпатрик: тесни кремави панталони, небесносини фракове със сребърни копчета и елегантни черни цилиндри. На вратата на каретата се вижда гербът на О'Мали, на който Ейдън реално няма право, но кой би могъл да му попречи, ако иска да си сложи сребриста двулика, двуопашата русалка?