— Ще останете две нощи във Вълнобор. Приготвих ти багажа, до входната врата е.
— Приятна почивка — пожелавам й и се ухилвам.
Взимам си кошницата и минавам покрай нея. Тя се навежда да ме целуне по челото и усещам миризмата й: на старост, скръб и плесенясала рокля. Не се отдръпвам, нито се опитвам да не вдишвам дълбоко. Просто ми се ще да не я болеше толкова за мъж, който не беше особено мил с нея; знам, че Ошийн понякога делеше леглото й. В една от градините има малки гробчета, където през годините са намирали вечен покой децата на прислугата (не в параклиса при тези на О'Мали, макар че не едно от тях е носело същата кръв). И Мора се грижи за повече от едно от тези малки гробчета, посещава ги всяка неделя.
Тя ме избутва назад.
— Побързай или господарката ще се разлюти.
Бързам.
5
Пътят от Гоблинов нос до Вълнобор е много изровен, но въпреки това Ифа, подпряна в единия ъгъл, успява да задреме само минута след като помахваме на Мора и Малакай за довиждане — сигурен знак, че планира да стои до късно довечера и иска да е свежа и нащрек. Обаче под очите й има тъмни кръгове и ми се струва, че кожата й изглежда леко провиснала, сякаш й е дотегнало да стои стегната. Ъгълчетата на устата й са клюмнали надолу и тя тихо похърква.
Завиждам й за умението да задрямва толкова лесно и се зазяпвам през прозореца към тресавищата, покрай които минаваме. Пътят е построен на високото, но въпреки това се наводнява, когато ни застигне лошото време. Не и в момента, още известно време няма да има ужасни бури. Острицата е пораснала висока и се зеленее, с проблясъци пурпурно на местата, където е нацъфтяла морската лавандула, чиито стръкове се поклащат на вятъра като танцьори — нищо друго не вирее тук, толкова близо до океана, заради всичката сол. Нужно е нещо устойчиво и необикновено, за да процъфти в тази обстановка. Едно време местните жени ги берели и усуквали от тях нишки, а после и тъкан, от която шиели дрехи. Някога дори родът О'Мали носел подобни облекла, преди да дойдат парите и коприните да станат леснодостъпни. Накрая семейството не искало дори арендаторите им да носят морско сукно и подарили на всички от Гоблинов нос — всички наематели, всички прислужници — дрехи от истински плат; дори най-бедните нямало да изглеждат като селяни. О, добри времена били тогава.
Понякога от полюшващата се трева се надига разплута фигура, сивкава, с тъмнозелени вени, лъкатушещи под кожата и разнасящи мъртва кръв. Не са духове, не, по-тежки са, все още притежават плът: трупници. Онези, не намерили покой. Обичайно обитават гробищата и полагат капани за непредпазливите, обясняваше ми Мора, но тези… тези са се удавили; изхвърлени са на брега и са се събудили, макар че не е трябвало. Те не бродят, а стоят близо до мястото, където са се свестили, тъй като съзнанието им вече не функционира както трябва — и по-добре, защото какво ли биха направили, ако можеха да намерят пътя до дома за ужас на онези, които са ги обичали, докато са били живи? Божите копои казват, че са останали без душа, но тогава какво им вдъхва живот?
Не се боя от тях. Не преследват карети, нито коне (изпитват неприязън към тези животни и Малакай ми разказа, че като малък е видял впрегнат в каруца кон да изритва трупник и да го пръсва на парчета) и нападат само ако ги доближиш, или даже ги стъпчеш, без да се усетиш — ако си в обсега им. Но нападат без колебание, затова никога не се мотая из тресавищата. Понякога се чудя дали някои от тях са били О'Мали.
Всъщност ми става жал за тях, наистина, но кочияшът явно също ги вижда, защото чувам плясъка на юздите и рязко прошепната команда към конете, и изведнъж политаме. Всички треви се сливат, облаците се движат толкова бързо, че земята сякаш се върти като пумпал, и не забавяме ход, докато не стигаме гората.
Тук дърветата се сгъстяват и клоните им се срещат над пътя, образувайки тунел. Наоколо има повече от какво да се боим според мен, отколкото сред блатата: разбойници и обирджии; вълци на четири крака и на два; тролове, които изпълзяват от тъмните кътчета; жълтооки момчета с кравешки опашки и хлътнали гърбове; момичета кошути с еленови рога, които танцуват; мечки денем и нещо друго нощем; гоблини, родени от сенки и злоба, които ще те последват в дома ти и ще откраднат съня ти — като за начало. Обаче кочияшът очевидно се чувства в безопасност тук; навярно заради присъствието на двамата тежковъоръжени лакеи отзад и на здравия младеж с бухалката, който седи до него. А може би просто не знае достатъчно, за да се бои, понеже не е отраснал с всички приказки на Мора за тварите, които биха могли да се нахвърлят върху ти след залез-слънце.