— Бабо — промълвявам едва доловимо.
— Пробвай я. — Ифа измерва модистката със суров поглед. — Ще ни трябва за тази вечер.
Модистката кимва, а косата й се накланя опасно, сякаш всеки миг би могла да се срути. Тя отново щраква с пръсти — този път забелязвам ноктите й, боядисани в златно и украсени с миниатюрни перлички и лъщящи камъчета — и трите чиракуващи момичета се заемат едновременно да ме отърват от старата ми черна рокля. Ние сме единствените в магазина; вратите са заключени, завесите — дръпнати: сигурен знак, че бива обслужван някой по-важен от всички други на улицата и че от кесията му ще бъдат измъкнати колосални суми.
А роклята ми става.
Лепва ми толкова добре, че дантелата изглежда като татуировки по кожата ми. Веднъж, когато бях дете, минахме с каретата покрай пристанището и видях жените по ъглите на улицата в очакване на клиентела; ръцете, гърдите и шията на едната бяха целите изрисувани. Беше пъстро и чудато, никога не бях виждала подобно нещо — толкова пищно… толкова бунтарско. Струва ми се, че сега изглеждам като нея, но Ифа само кима, сякаш това е търсен ефект. Изражението на Бриджид е сковано, замръзнало в отвратена гримаса. Не съм сигурна дали си мисли същото, което и аз, или просто я е яд, че не би могла да облече подобна рокля, дори да поиска; не е достатъчно висока, нито разполага с нужните извивки на правилните места.
— Не… — понечвам да кажа, но Ифа ме надвиква:
— Изглежда съвсем добре, няма нужда да се коригира. Ще я вземем с нас. — Тя се усмихва и добавя: — Пратете сметката на господин Фицпатрик.
Модистката кимва отново, сякаш това е напълно в реда на нещата. А Бриджид се взира ядно в баба и си помислям, че ще е глупаво от нейна страна, ако позволи на старицата да надникне в главата и сърцето й.
— Сега да тръгваме. Имаме още работа, а после трябва да си починем преди довечера.
И отново се качваме в каретата, а аз се сещам, че Ифа каза пет рокли, а взехме само четири. Точно се каня да отворя уста, но осъзнавам, че вече похарчихме предостатъчно, няма ли Ейдън да се разсърди? Стисвам устни.
Лежа отгоре върху завивките в роклята в червено и черно, взирам се в тавана и се мъча да не повърна. Не че ядох много в ресторанта; роклята не дава тази възможност. Косата ми все още е вдигната в онези старателно усукани къдрици, които ми направи камериерката на Бриджид, с преплетени нанизи кехлибар, и усещам всяка медна фиба в нея. Ако падна в езеро, ще потъна право на дъното само от тяхната тежест.
Усещам и белезите от пръстите на Ейдън на дясната ми китка, като гривна, която не съм искала, обаче ще ми остане завинаги.
Чудя се дали всичко това щеше да се случи, ако Ошийн не беше починал? Дали той щеше да ме предпази, или това е било планирано открай време? Дали щеше да ме сложи да седна и да обясни всичко така, както ми обясняваше военноморските закони? Дали щеше да изкара всичко това логично и на мен да ми се прииска да помогна на семейството? Да го приема за свой дълг?
Пламъците в огнището просветват и танцуват, хвърляйки сенки из стаята, по стените и по завесите около това легло, но аз всъщност не ги виждам, защото вечерта се разиграва отново и отново в главата ми.
6
Театър „Парагон“ има ресторант на приземния етаж, не маси на открито, а затворени „стаички“, разположени в кръг покрай стените, всяка с отделна врата за уединение. Вътре има пространство само колкото за маса, четири стола и слаб прислужник. Места се намират трудно, скъпи са, само за избрани, храната е изискано аранжирана, за да радва окото, макар че вкусът не е кой знае какво — по-скоро блудкав, отколкото ужасен, което е и причината да им се разминава, предполагам.
Придружават ни Ифа и Бриджид: Ифа е във великолепна пурпурна рокля и с чисто нови аметистови бижута, а Бриджид прилича на малко момиченце в розовата си копринена рокля, която й придава болнав вид. Ще ми се Ифа да беше проявила достатъчно любезност да я напътства в избора на облекло; ще ми се, за кратко, още да бяхме приятелки и да можех да кажа нещо, без да я обидя. Но Ифа не проявява любезност, освен ако не й носи изгода, а не смята, че Бриджид би могла да й бъде от полза. А аз помня твърде добре какво стори братовчедка ми.
— Хареса ли ти завивката на леглото? — пита тихо Бриджид, докато се возим в каретата.
— О. Да. Чудесна е.
— Аз я направих — казва тя с усмивка.
— Много изкусна работа — отвръщам, учудена от внезапното й дружелюбие.
— Подарък е за теб. Непременно я вземи, като се прибереш в Гоблинова бърлога.