— Да, благодаря. Разбира се.
На вечеря седя до Ейдън (в син кадифен фрак, бродирана жилетка, черни копринени панталони и лъснати до блясък обувки със златни катарами), който говори предимно с баба ми, от време на време със сестра си и нито веднъж с мен, докато не приключваме с вечерята и не идва време да заемем местата си на балкона за представлението. Тогава той се изправя, издърпва стола ми и ми подава ръка с усмивка (колко странно да видя подобно изражение, насочено към мен). Промълвява: „Тръгваме ли?“, сякаш това е най-добрата идея в целия свят.
Поколебавам се, защото по право той би трябвало да придружава Ифа: тя е най-възрастната, най-важната, но баба долавя колебанията ми и кимва отривисто („Тръгвай, момиче, не ставай глупачка“), а аз най-добре знам, че не бива да оспорвам желанията й. Затова го хващам под ръка, усещайки мекия плат под пръстите си (не нося ръкавици, защото биха скрили дългите дантелени ръкави и развалили ефекта) и мускулите под плата. Струва ми се, че съм твърде близо до него, и дъхът ми засяда в гърлото.
И така напускаме ресторанта и се качваме по няколкото стъпала до фоайето, което е майсторска смесица от кремава и златна боя, статуи и полилеи, служители в пурпурни униформи, които проверяват билетите, и жени с абаносовочерни рокли с дълбоки деколтета, разнасящи препълнени подноси с напитки в кристални чаши. Пресичаме помещението и се отправяме към централното стълбище.
— Е, Бриджид, не са ли чудесна двойка? — чувам гласа на Ифа и й хвърлям поглед през рамо; нещо е заседнало в гърлото ми, безформена паника.
Ифа е хванала братовчедка ми под ръка и я задържа назад, за да минем двамата с Ейдън напред по плюшения червен килим. Останалите посетители ни обсипват с погледи: любопитни, преценяващи, осъдителни. (Излязла толкова скоро след погребение! И тази рокля!) Някои открито зяпат. Мярвам отражението ни в огледалните стени, докато се качваме по стълбите, и наистина сме чудесна двойка; високи и добре сложени, извисяваме се над останалите. Запленена съм от собствения си образ: никога не съм се обличала така по-рано, никога не съм си слагала грим, но лично Ифа ме гримира — сполучливо, не прекалено, просто подчерта онова, което си е там. Тежки обици с диаманти и рубини докосват врата ми, китките ми са обгърнати от гривни с диаманти и черен кехлибар — и всичко е купено с парите на Ейдън.
Казвали са ми, че съм красива — баба ми и Ошийн, Мора, арендаторите… но понеже израснах сама и доста изолирана, нямаше кой или какво да ме увери, че е така, и ми беше трудно да си дам сметка какво всъщност означава това. Но тук, сега, пред всички тези хора, под погледите, мъжки и женски, които не се отделят от мен? Най-накрая разбирам, че „красива“ означава „набиваща се на очи“, колкото и да ми се иска да не е така. За един паникьосан миг ми се ще да изтрия грима от лицето си, да изтрия себе си от лицето на земята, за да изчезнат всичките тези очи, които се опитват да ме пронижат, да ме прозрат, да ме опознаят, да откъснат парченца от мен за себе си.
Но после си поемам дълбоко дъх, вирвам брадичка, изпъвам рамене. Аз съм внучка на Ифа О'Мали и това значи нещо, ако ще и само това, че съм горда и си придавам вид, все едно всички са под нивото ми. Всяка броня е добре дошла.
Ейдън ме завежда на мястото ми, а после придружава Ифа и Бриджид. Изражението на Бриджид е сковано: изопнато, недоволно. Ако бяхме приятелки, навярно нямаше да е така. Навярно нещата щяха да са различни. Навярно щях да й поискам помощ.
Но помощ за какво? Задето брат й ми е обърнал внимание за първи път в живота ми? Задето съм тук, в театъра, за първи път в живота ми и хорските погледи се впиват в мен като усти, изсмукващи плътта ми? Задето усещам само как сърцето ми блъска в гърдите и имам чувството, че ребрата ми тракат? Всичко това е глупаво и го знам.
Пак си поемам дълбоко дъх, а в ложата ни пристъпва прислужница и предлага чаши шампанско, в което плуват ягоди. Отпивам твърде голяма глътка. Това е втората ми чаша (изпих една на вечеря) и твърде бързо ми замайва главата. Свикнала съм да пия уиски от зимни лимони с Ошийн и Ифа, но това тук е различно, силно по свой начин. Ейдън сяда до мен, без да ме поглежда, но усещам нечии очи и вдигам глава.
Срещу нас, в друга ложа сред елитарната атмосфера на театъра, седи руса жена. Деликатни черти, издължени очи като на котка, със зелена рокля с още по-скандална кройка от моята и с прическа, оформена в огромна кула от къдрици и скъпоценни камъни. В едната си ръка в бяла ръкавица държи чаша шампанско, а в другата мундщука на лула, един от екзотичните модели от цветно стъкло, които бълват пушек като изящно оформени малки дракони. Тя се взира в мен, в Ейдън, продължителен преценяващ поглед; в него няма дружелюбие, само пресметливост, все едно съм трофей, който би могла да продаде.