От другата ми страна устните на Бриджид едва помръдват, когато ми прошепва: „Бетани Лорънс“.
Нашата Кралица на крадците. Никога досега не съм я виждала. Изглежда по-млада, отколкото някога съм предполагала. До нея седи висок, привлекателен млад мъж с гъста яркочервена коса; облечен е в хубави дрехи и откликва на всяка нейна прищявка. Без да знам предназначението му, пак се досещам каква роля играе в антуража й. Но не изглежда евтин, не изглежда под наем. Така че навярно е нещо друго?
Преди умът ми да се задълбочи в разсъждения по въпроса, усещам мириса на пушек при угасването на свещите, това е знак за публиката да притихне. Закриващите сцената завеси с шумолене се разтварят и на прашните дъски се вижда жена. Роклята й е сребриста като луната, косите й са черни като нощта и се спускат по гърба й, гладки като масло. Оттук ми изглежда висока.
Тя отваря уста и запява. Не разбирам езика, но мелодията, която обгръща ушите ни, е красива. Гласът й е божествен и се навеждам напред на стола, за да съм по-близо до трелите, сякаш биха могли някак да ме докоснат. Мора ми пееше, когато бях малка, но от много години не успявам да я убедя пак да го стори — приспивните песни станаха също толкова редки, колкото приказките за лека нощ на Ифа. Бих могла да си чета сама, да си пея сама, но има нещо вълшебно в песните и приказките, когато ти ги подарява някой друг, нещо неповторимо.
Чувствам, че трелите на тази жена са подарък, макар и думите да са неразбираеми.
След малко забелязвам, че тя не помръдва от мястото си. Обръща се наляво и надясно и протяга ръце напред в прости, повторяеми жестове. У нея има някаква скованост; първоначално си мисля, че не пристъпва встрани, защото обувките й са твърде високи и не иска да рискува, но после забелязвам ставите на лактите, на шията и раменете, на китките. Навеждам се още напред, почти се провесвам през парапета, за да се взра в нея още по-съсредоточено. Не е никак елегантно и развалям ефекта от грима на Ифа, от прическата на камериерката, а роклята ме стяга все повече и повече, но не мога да се сдържа.
Ето! В ъгълчетата на устата й има линии; продължават надолу към брадичката и се виждат само когато разтвори устни, за да се чуе звукът. Скованите движения, повторяемостта: тя е механична! Сега виждам, че сребристите рисунки по голите й ръце не са татуировки, а може би украса, или пък играят някаква роля за функционирането й.
Усещам движение до себе си, топъл дъх в ухото си и Ейдън ми прошепва:
— Харесва ли ти? — а гласът му пресеква необичайно и не разбирам защо.
Едва откъсвам очи от нея, за да отговоря:
— О, да. Никога не съм виждала нещо подобно.
Той не казва нищо повече, само се отпуска назад на мястото си със самодоволна усмивка на устните и вниманието ми пак се връща към механичната жена на сцената. Тя продължава да пее и не мога да разбера дали е любовна балада или траурна песен, или пък призив за битка. Може би и трите едновременно; може би това е единственото, което може да бъде.
Когато тя замлъква, се чувствам ограбена. Завесата се спуска, за да опразнят сцената, без никой да вижда как я изнасят като някаква машинария, сякаш не е произведение на изкуството. У дома има музикална кутийка, принадлежала на майка ми, или поне така ми казаха. Помня, че някога свиреше мелодии, но много отдавна отвътре се чува единствено тъжно слабо звънтене. Начинът, по който се чувствах първия път, когато мелодията й взе Да заглъхва? Така се чувствам и сега. Срещам погледа на Бриджид и за момент двете сякаш споделяме нещо прекрасно; после изражението й се променя, когато си спомня, че изобщо не ме харесва.
До края представлението е съвсем обикновено, а може би просто на мен така ми се струва. Има жонгльори и танцьори, момичета, катерещи се по въжета във въздуха, които сякаш не са вързани за нищо, четири кратки пиеси, шут, разказващ мръсни вицове, които карат Ифа да сумти.
Механичната певица не се появява повече.
Но когато представлението приключва и напускаме ложата, Ейдън не ни повежда по пътя, по който дойдохме, а по мрачен коридор, скрит зад завеса. Отправяме се надолу покрай стени, на които са окачени въжета и тежки чували, вериги и куки, и още неща, които не разпознавам. Слабо осветено е, докато най-накрая не стигаме зад кулисите на самата сцена, където е ослепително светло — толкова свещи! — след като вече не е нужна магия, за да омайва публиката. Хора претичват напред-назад, вдигат едно нещо, пускат друго, силният им грим изглежда палячовски от толкова близо; костюмите им, които отдалече ми се струваха великолепни, в действителност са проядени от молци и се разпадат. Никой не ни казва нищо, само хвърлят погледи на Ейдън, който от своя страна също не обръща внимание на никого, а ни води към ново стълбище, което този път започва в ъгъла и продължава надолу в тясна спирала.