Сега сме под театъра. Не поглеждам Ифа и Бриджид, които идват след нас; не обръщам внимание на мърморенето на братовчедка ми. Следвам широкия гръб на Ейдън, забързвайки крачка, за да не изостана, макар че сме еднакви на ръст. Той е развълнуван, устремен като хрътка, надушила дивеч. Най-накрая стигаме врата, който той отваря със собственически жест, протяга се назад да стисне ръката ми и ме повлича вътре с него.
Механичната жена е в средата на малката, тясна стая — но помещението е изискано обзаведено, гримьорна на актриса в главна роля, без съмнение: канапе в тъмнорозово, където да се изтегнеш, тоалетка с огледало и свещи, които меко да осветят лицето, закачалки с дрехи, натежали от пайети и кристали. Само че тя е килната на една страна, докато дребен мъж в кафяв костюм, наполовина скрит под полите й, я бърника като някой перверзник. Той започва да ругае, докато се бори с обемистите фусти, и ги пляска с ръце, сякаш са нападаща птица, кръжаща около главата му. Най-накрая се измъква, вижда Ейдън и маниерът му изцяло се променя.
— Господин Фицпатрик, сър! Радвам се да ви видя.
Но лицето му, като цяло обикновено, трудно оформя подходящото изражение. По-млад е от Ейдън, не много по-възрастен от мен, и има добри очи. Струва ми се, че и усмивката му би била мила при други обстоятелства.
— Елингъм, братовчедка ми беше очарована от твоята механична жена. Реших, че сигурно ще й е приятно да я огледа по-отблизо.
— Ама разбира се, разбира се, господине. Нищо не е твърде много за семейството. — Той се изправя, оставя инструмента, който използваше, и изтрива ръцете си. — Госпожице Фицпатрик…
— Госпожица О'Мали — поправя го Бриджид, преди да си отворя устата.
Гласът й пронизва като стрела. Строго погледнато, би трябвало да съм Елиът, но Ифа винаги е настоявала да се представям като О'Мали.
— О, моите извинения, госпожице О'Мали. Приближете се, тя не хапе, моята Делфина. — Елингъм се засмива, сякаш това е шега, която е казвал и преди.
— Тя… добре ли е? — питам, сочейки позата й, неговите опити.
Той се ухилва.
— Полата й се беше закачила в сглобката на хълбока. Момчетата трябва повечко да внимават, като я носят, това е.
Пристъпвам към механичната певица, поглеждам я в лицето. Чертите й не са живи и оттук виждам как на места боята по порцелановите й страни и чело започва да се лющи; стъклените й очи са черни, но около тях не са останали много мигли, въпреки че веждите са черни и ясно очертани. Липсват множество люспички от червените й устни; перуката на главата й е леко накриво заради накланянето й с цел да бъде поправено каквото там дребният мъж смяташе, че й има. Той не я изправя отново; тя си остава тъжно килната на една страна, като счупена кукла.
— Тя как… работи? — питам и протягам ръка да докосна роклята й.
Тъканта е груба, напръскана със сребро; на пипане е като косата на леля Флори, макар че може би не боде чак толкова. Мънистата са евтини и попиват алчно светлината. Нежно приглаждам плата, за да я прикрия, да възстановя достойнството й, за което не би могла да се бори сама.
— Навиващ механизъм, госпожице. Има процеп на гърба, където пъхам ключето.
— Вие ли сте я направили?
Докосвам с пръсти лицето й, устните, бузите. Порцеланът е студен. Оформили са й големи гърди, тънък кръст; на част от мен й се приисква да надникне под полата й, но би било неучтиво.
— О, не, Мирен! — намесва се Ейдън, макар че стои доста далеч от нас и наблюдава. — Открил я е при пътуванията си.
Елингъм кимва и се навежда към мен.
— Отдавна е с мен. Едно време имало майстори на играчки, способни да създават кукли с късче душа. Вече няма такива. Мисля си, че тя може да е била нещо такова, някога, или почти.
— В нея има ли душа?
Той свива рамене.
— Поне аз не съм забелязал, обаче кой знае? Кой знае какво прави нощем, докато спя? — Мъжът се ухилва. — Понякога се събуждам и си мисля, ето, тази нощ вече ще я спипам как танцува! Не се е случвало досега, но може би някой ден. — Той ми намигва и ми се струва, че може и да го харесвам мъничко.
— А езикът, на който пее?
Прокарвам пръсти по сребристите рисунки по ръцете й, хващам дланта й. По-студена е от лицето.