Кой друг ще знае освен мен?
Аз. Аз ще знам и макар че с нея никога не ми е било лесно, Ифа заслужава повече, заслужава честност.
Точно както аз заслужавам повече от брак с човек, когото не съм си избрала.
Докато се провирах сред тълпата убийци и клиенти, усетих, че ме наблюдават. Беше постепенно, това осъзнаване, и не бях сигурна кога е започнало, просто внезапно си дадох сметка, че от известно време е така. Спрях до фонтана в центъра на пазара и небрежно се огледах. Твърде много лица, твърде много закачулени глави, твърде много тела, движещи се твърде бързо. А после чувството се изпари, сякаш наблюдателят си беше отишъл. Тръгнах си скоро след като видях как жена вика дух. Тя го стори единствено за да покаже на потенциален клиент, че го умее. Че нечия смърт би могла да бъде толкова небрежна и хладнокръвна. Друга жена изля вода в сребърни паници, пълни с гробищна пръст, и от този клет материал се надигна масивна фигура; поредното чудовище, готово да убива. За разлика от други градове, Вълнобор не изгаря вещиците си — не и щом Бетани Лорънс може да изкара пари от дарбите им.
Наближава зазоряване и трябва да се връщам в къщата, но още не мога да се наканя. Носталгията ме тегли към доковете, мисълта да посетя старата кантора още веднъж. Там, където ме обучаваше Ошийн.
Макар че отдавна не съм била тук, разположението на улиците е запечатано в сърцето и ума ми. Някои дни Ошийн ме оставяше на някой ъгъл и трябваше сама да намеря пътя до кантората или градската ни къща. Не ми отне много време да науча преките пътища. Подминавам къщата, където едно време жена беше отворила публичен дом, в който работеха само нейни дъщери. Парадното стълбище е лъснато до блясък; говори се, че Кралицата на крадците се е настанила тук — двамата мускулести здравеняци от двете страни на входната врата, изглежда, потвърждават този слух. Фасадата е украсена с флорална мозайка, съвкупност от пъстри скъпоценни камъни, оформящи червени рози, зелени стъбла. Някои все още шушукат, че е създадена с магия. Входната врата е от абаносово дърво, с резбовани русалки и сирени — което ме кара да се чудя как така никой О'Мали не е притежавал тази къща, — а пиринченото чукало прилича на парче въже, завито в кръг. Не се приближавам достатъчно да надникна през прозорците, а решително си оставам от отсрещната страна на улицата.
После минавам през Плачещата порта, а ботушите ми отекват силно по дъските в ранното утро, докато не стигам края на кея, където не е закотвен никакъв плавателен съд. Зад мен е старата сграда, където едно време се намираше кантората на Ошийн, „Мореплавателна компания О'Мали“. Вече е занемарена; прозорците са заковани, по первазите се търкалят парчета стъкло, вратата е здраво залостена; Ейдън си има собствена агенция през няколко улици. Никой от останалите кораби на О'Мали не е в пристанището и кой знае кога ще се върнат и дали изобщо? Дали трюмовете им ще са пълни с товари, или ще са изцяло ограбени от пирати? Дали вече не почиват на дъното на океана с разцепени корпуси и удавени моряци, чиито очи са изядени от рибите, а костите им са се превърнали в рачешки тронове?
Върховете на ботушите ми надвисват през ръба на кея; утринният бриз развява полите ми и смъква наполовина качулката от главата ми. Свалям я изцяло и вдигам лице към слънцето, което разпръсва последните облаци от зазоряването. Водата мирише ужасно, не като морето край Гоблинов нос, на чисто и солено. Тук тя е замърсена от хората; мазен слой покрива кафеникавата, противна течност.
Бих могла да се хвърля в нея. Да сложа край. Но кой О'Мали не умее да плува? Кой О'Мали не би се борил с удавянето? И след всичките усилия, които положи Ифа да ме научи, и последвалия ми страх от морето… Колко ще е трудно да се хвърля в него и просто да се откажа от живота си, когато се борех толкова усилено да го спася от вълните? Бих могла да завържа тежести на глезените си. Но къде да ги намеря? И защо да се сбогувам с живота само за да избегна Ейдън? Онова гласче в главата ми, същото от пазара за убийци, се обажда отново: Омъжи се за него сега, убий го след месец, след година, наследи всичко. Но си мисля, че това е гласът на баба ми, или поне онази част от кръвта ми, която съм наследила от нея.
Не могат да ме принудят да изрека думите. Не могат да ме принудят да се съглася. Изпъвам рамене; мога просто да кажа „не“. Инатлива съм, Ифа открай време се оплаква от това. Не могат да ме заставят.
Въздъхвам и усещам как ми олеква, ако ще и само временно, ако ще и да е фалшиво облекчение; ще ми се наложи пак да се занимая с това по-късно и ще е по-лошо, защото и Ифа, и Ейдън ще са срещу мен.