Затварям очи… и тогава сребърното звънче на шията ми звънва едва-едва, нещо студено и мокро сграбчва и двата ми глезена и ме повлича в мътната вода.
Очите ми рязко се отварят и гледам как светът се накланя и преобръща и нищо не си стои на краката. Тилът ми се жулва в ръба на кея и ударът ме зашеметява, но се сещам да си поема въздух, преди да се потопя в студената, студена вода. Пропадам като камък и това ме изненадва, макар че навярно не би трябвало. После осъзнавам, че не потъвам, а ме завличат; хватката около глезените ми си е все така там и все така здрава, а пелерината ми се носи зад мен, мокра и тежка, сякаш ме следва с неохота, и полите ми също се надигат и ме заслепяват, при все че течността и без това е толкова тъмна. Хвърлям поглед нагоре — светлината е ярка като диамант, проникваща. Надолу всичко е тиня. Струва ми се, че усещам още две тела до мен, които се спускат редом: бледи и бързи, гъвкави, с разпилени коси, с опашки вместо крака.
Те никога не ни отвличат!
Чакат; трябва да чакат онова, което им се даде!
После се обажда онова гласче: Но не са си получавали дължимото толкова отдавна! Не е имало излишни деца още от времето, преди да се роди Ифа. Какво ги е грижа, че съм последната издънка на рода? Твърде отдавна не сме си плащали дълговете.
И не знам чий глас е това, но не мога да оспоря думите му. Тилът ме боли и водата около него започва да става червено-пурпурна от раната, която кърви. Разтварям закопчалката на пелерината си и тя с неохота се отделя, но сега, когато съм свободна от тежестта й, поемам още по-бързо надолу. Започвам да ритам. Или поне се опитвам. Силна съм благодарение на язденето, ходенето, прибирането на скромната реколта — въпреки че избягвам плуването, когато е възможно, — но щом повдигам колене, сякаш ги измъквам от засмукващата кал в мочурищата. Изритвам отново и една от ръцете ме пуска. Нов ритник; улучвам нечия глава или навярно рамо. Надали боли чак толкова, понеже ударът е омекотен от водата, но успявам да освободя и втория си крак.
Само да имах време да си събуя ботушите, но трябва да се отдалеча от тези същества. Нагоре, нагоре, нагоре, а те се носят редом с мен; виждам в сумрака да просветват лица с отворени усти — смях? присмиват ли ми се? — плуват като делфини, като се прескачат една друга, кожата им лъщи като луната, опашките им пляскат наоколо, толкова дълги и здрави! Отгоре виждам очертанията на малка лодка; започвам да плувам по-усилено, кълна ботушите, роклята, продължавам, изплувам на повърхността, вкопчвам ръце в горния край на борда и ритам, и ритам, и ритам, докато не се озовавам в онази малка, малка лодка. За огромна изненада на рибаря, който седи вътре.
Докато се боря да се покатеря, съм сигурна, че отново усещам онези ръце, люспести и ципести, и толкова, толкова силни. Наистина ли бяха там? Или си го въобразих? Дали просто не си играеха с мен?
Рибарят ме зяпа, аз него също. Той отваря уста, но думите му секват и сочи през рамото ми. Извръщам се. На около два метра от водата изскачат три глави. Тъмнокоси, тъмнооки, луннокожи, с остри зъби в засмените си усти и твърди погледи; тези създания, така рядко виждани, сега толкова близо. После се гмуркат и изчезват от поглед.
Обаче не мога да си избия от главата подигравателните звуци, които чух под водата, други гласове, така ясни, сякаш пеят във въздуха, сякаш нямаше течност между устните и ушите.
„Когато теб те няма, ще сме свободни.“ И не ми убягва, че това са същите думи, които си мислех аз за баба ми и дядо ми.
Но те можеха да ме отмъкнат, ако искаха, можеха да ме завлекат надолу, нали бяха три. Какво чакаха?
8
— Какво си мислеше?
Ифа не е спряла да крещи, откакто рибарят ме доведе до вратата преди половин час. Понеже едва сега спрях да плюя солена вода, не успявах да й отговоря. Седнала във ваната в долепената до спалнята ми баня, червена като рак в абсурдно горещата вода, все още не мога да се отърва напълно от студа дълбоко в мен. Сякаш потапянето ми в пристанището край Плачещата порта някак го е залостило в тялото ми, сякаш ръцете на морските хора са ми го предали като зараза.
— Изобщо не мислех — лъжа; най-добре да не й казвам, че съм се чудела как да се измъкна от машинациите им, нейните и на Ейдън, поне докато не съм обратно на сигурно място в къщата на Гоблинов нос, със здравите стени на Бърлогата около мен и познатите вещи, сред които се чувствам предпазена, дори от Ифа. — За нищо не мислех, обаче…
— Обаче какво? Знаеш, че тази сутрин ще се чете завещанието, знаеш, че се очаква да бъдем там. И сега ще закъснеем! — тросва се тя, докато прислужницата излива нова кана с вода върху косата ми и започва поредното триене с шампоана с мирис на портокали, за да ме отърве от вонята на пристанището.