Боя се, че никога няма да е достатъчно, че ще си остана премръзнала и смърдяща завинаги, дори и никой друг да не го забелязва. Раната на тила ми щипе, а пръстите на момичето само влошават нещата всеки път, когато ги прокара по цицината.
— Внимавай! — сопвам се. После казвам по-тихо на Ифа: — Аз… не паднах.
— Подхлъзна ли се? Като глупаво дете.
Сега Ифа започва да кръстосва стаята с бързи гневни движения и се чудя дали е от загриженост за мен или от страх, че плановете й е можело толкова лошо да се объркат заради непохватността ми.
— Не — казвам и хвърлям многозначителен поглед към прислужницата.
Ифа вдига вежда.
— Момиче, да те няма. Сигурна съм, че имаш по-важни неща за вършене.
И без да каже дума, девойката пуска косата ми, изправя се, прави реверанс и излиза, бършейки ръце в престилката си. Ифа заема мястото й, а коленете й изпукват, когато коленичи; нейните пръсти в косата ми са далеч по-нежни.
— Казвай сега, какво стана? — Тя леко потегля кичурите ми в знак да побързам.
— Дръпнаха ме, бабо.
— Дръпнали са те? — Пръстите й застиват, гласът й се снишава.
— Беше едно от тях.
— Тях?
— Ако повтаряш всичко, което казвам, скоро няма да стигнем доникъде — отбелязвам и тя оскубва косата ми, за да ми внуши колко е важно да съм вежлива. Продължавам: — Видях три. Едното ме повлече, другите гледаха и се смееха, докато ме дърпаше надолу.
— Мъжко или женско беше? Онова, което те…
— Аз… — За момент не съм сигурна, после си спомням кискащите се лица, докато се гушех в рибарската лодка. — И трите бяха жени.
Тя цъква с език.
Никога не съм ги виждала отблизо, никога не са ме приближавали по такъв начин. Морските хора понякога се мяркат край плажа или носа у дома, главите им се подават и в някои дни е трудно да ги различиш от тюлени. Но на ръка разстояние? Никога. Сребърните звънчета на шиите ни ни отличават като първородни, за да сме в безопасност.
— Чух ги да пеят под вълните: „Когато теб те няма, ще сме свободни“.
Ифа се изправя.
— Не. Не.
А после и тя излиза, като ме оставя сама да разплитам и мия страшно дългата си коса, за което определено не ми стигат ръцете. Оставам във ваната, докато водата не изстива толкова, че започва да ми напомня за пристанището, и при тази неловка мисъл се надигам.
Старата ми черна рокля е изчезнала — без съмнение са се отървали от нея по заповед на Ифа. Ботушите ми… о, тях няма да намеря. На леглото в другата стая е зелената рокля с броката от вчерашното пазаруване; изглежда ми твърде изискана за вкъщи, но нали трябва да присъствам на четенето на завещанието. Има и миниатюрни бродирани пантофки от златиста коприна, които едва стават за ходене, но имам ли избор?
Някой отново е постлал девическата завивка върху леглото и се взирам в бродериите: камбанки и цветя, зайчета и гълъби, панделки и подкови. Чудя се какво ли е пришито вътре? Гълъбови пера за вярност? Миниатюрни сребърни талисманчета във всеки ъгъл с надеждата за добра партия, за великолепна сватба? Не ми се вярва Бриджид да ми желае нещо хубаво в това отношение. Дали знае какво планира Ейдън?
Пак се замислям дали да не я хвърля в огъня, да пратя всички тези надежди и пожелания като дим в комина. Но какво ще означава това? За мен — за бъдещето ми — завинаги? За човек, който доскоро се е надявал единствено на спокоен живот в усамотение, се хващам, че не желая да навлека проклятие на оставащите ми години, колкото и малко или много да са. Изобщо никакъв брак, но нима това би било толкова ужасно? Никакъв Ейдън, никой друг, на когото да угаждам и да се подчинявам?
И все пак оставям завивката на мира за втори път и само я отмятам на смачкана купчина в долния край на леглото. Ще я махна изцяло довечера, преди да си легна. Изсушавам косата си с кърпа, а после я сресвам, преди да я сплета и вдигна на обикновен кок. По-готова не бих могла да бъда, така че понечвам да изляза от стаята.
Вратата е заключена.
Въртя топката отново и отново, навеждам се да надзърна през ключалката: отвън се простира празен коридор. Преглъщам паниката. Какво може да прави Ифа, та да се налага да ме държи заключена тук?
Като си поемам дълбоко дъх, отивам до прозореца и поглеждам надолу. Твърде високо е, за да скоча от третия етаж на калната уличка между тази къща и съседната. Няма покрив, на който бих могла да се приземя. Само дългото падане до долу, при което ще си счупя или крак, или врата, което ми се струва твърде висока цена.