Нямам друг избор, освен да чакам.
Сядам до огнището и скръствам ръце в скута си; кръстосвам и крака при глезените. В тази стая няма книги. Спомням си за онази тънка връзка писма у дома под дюшека ми. Чудя се кой ли ги е писал на Ошийн; чудя се защо ли ги е скрил той и дали Ифа знае за тях, или не. Допада ми мисълта да имам тайна от нея. Чудя се дали някога ще се върна в Гоблинова бърлога да ги прочета. Но нямам отговор на този въпрос, а гадаенето само може да ме побърка, така че вместо това се замислям за книгата с приказки на О'Мали.
Чела съм ги всичките; още преди Ифа да обяви, че вече съм твърде голяма, за да ми ги разказват, се промъквах в библиотеката късно нощем и ги разучавах. Толкова са много, някои просто бележки в полето като коментар към друга история, други само един абзац, а трети заемат страници и страници и биха могли да запълнят отделна книга. В края няма празни страници за добавяне на нови истории, нито има такива, написани от Ифа или Ошийн — или поне не са си признали. Обичам тази книга, тези истории, защото ме караха да се чувствам… истинска. Без братя и сестри, без родители, винаги ми е било самотно. Може би ако баба и дядо бяха различни, ако Бриджид не ме беше предала, нямаше да имам такава отчаяна нужда от тези истории, за да ме приземяват, да ми вдъхват усещане за принадлежност.
Тези приказки — помня ги всичките, затова си разказвам една, за да мине по-бързо времето.
Имало едно време, разказват старите хора, три сестри — морски обитателки, всяка от които таяла съкровено желание. Но копнежите са коварни и една от тях чула да се говори за морска вещица — не била като тях, а от онези, които понякога ходели по земята на два крака — и тази вещица изпълнявала желания срещу заплащане. Сестрите се съгласили да платят каквато цена им поиска и подирили онази, способна да изпълни въжделенията на сърцата им.
Стара и грозна била морската вещица, защото порочният и живот бил оставил траен отпечатък върху душата й — макар да се твърди, че морските хора нямат душа, това е лъжа, с която човеците се оправдават, за да ги поробват, да ги смятат за по-низши, когато ги превръщат насила в свои съпруги, — ала тя не съжалявала, нито имала желание да се поправи. Изслушала морските девойки и им поставила задача. Подробностите са без значение, но те се съгласили да извършат жестокост, неправда, и го сторили без угризения.
А при завръщането им, след като донесли кървавите трофеи, свидетелстващи за успеха им, и ги положили пред трона на вещицата, желанията им били изпълнени.
Любимият на най-голямата, който бил заминал отдавна, се завърнал; но вече не бил същият, вече не бил като нея, и отнел живота й, за да задоволи собствения си глад.
Средната получила крака и бели дробове, за да се присъедини към човешкия си любим на повърхността; но понеже тези дарове й били дадени под водата, тя се удавила.
Най-малката, която била поискала само връщането на прословутото оръжие на баща им, за да го почете, си порязала пръста на отровното острие и издъхнала.
Вратата си остава заключена и все така никой не идва. Боли ме главата на мястото, където я ударих в кея.
Много далеч и също толкова отдавна в една река имало скала, където седели и пеели сирени. Песните им звучали красиво, ако не се заслушаш в думите. Ако човек го сторел, бил склонен да последва прекрасната мелодия и да скочи от скалата, като или си счупи врата в камъните долу, или се удави, за радост на сирените.
На дневна светлина те изглеждат като прелестни момичета с дълги коси във всички цветове, сияйни кожа и очи, червени устни, бели зъби и привличащи погледа фигури. Блестящите им стъпала се полюшват сред плискащите се води, дългите им пръсти разресват лъщящите коси. Денем са прекрасна гледка.
Но залезе ли слънцето, или задремят ли на скалата, те се разсейват и отдолу се показва истинският им облик, защото някога не са били феи, а човешки момичета. Убитите девойки, загинали от собствената си ръка в скръбта и отчаянието си, чиито действия ги преследват и отвъд кончината им, изгубват красивия облик, който са притежавали в живота. Личи си мъртвешкото гниене, кожата има зеленикав оттенък, очите са хлътнали, косата — като слама, а по гърлата и лицата им личат следи от пръсти и юмруци. През зимния сезон също се намират в преходно състояние, защото светлината не е достатъчна да изтъкат илюзиите си, и те се крият, освен в най-слънчевите дни.