Стига да могат, си отмъщават на онези, които са им навредили, или просто на озовалите се твърде близо до убежището им. Но в смъртта са пресметливи, дори да не са били в живота. Сълзите на сирените са вълшебни; могат да се използват за добро или зло, както и за всеки оттенък на магията между двете (но предимно за зло). Носят се слухове за една тъкачка, пренебрегната в любовта, жестоко предадена, която изтъкала сватбена завивка за своя някогашен любим и новата му невеста. Поръсила я с прах от кошмари и сълзите на речна девойка; и булката се превърнала в чудовище с опашка на риба или може би на дракон. Никой не знае какво станало после и с двамата.
Вече минава обяд.
В прастари времена, когато желанията още се сбъдвали, на Гоблинов нос се издигала църква.
Понякога хората от семейство О’Мали забравяли на кого дължат богатствата си. Сдушавали се с някой или друг божи копой и за кратко епископът се надявал, че ще ги върне обратно към Светата църква (сякаш някога са били в лоното й). Но после жените в семейството тропвали с крак, защото помнели (винаги помнели) на кого са верни.
В резултат някой баща, брат, чичо, дядо или син се озовавал в земята малко по-скоро от очакваното. Това давало на останалите ценен урок.
Сега няма църква на Гоблинов нос, само малък параклис в имението. Но невинаги е било така. Един патриарх на рода решил да построи църква, за да ходи там семейството на служба, както и всичките им арендатори и случайни минувачи, които желаели да се присъединят. Може епископът да му е обещал негов собствен божи копой, който да казва молитвите в неделя и да отслужва литургия извън Вълнобор. Била построена на самия нос, за да е величествена гледката, вдъхновяващ шумът на вълните, а камбанният звън над водата — несравним с нищо друго, защото камбаните били специално изработени. Срещу солидна сума, те били излети в някаква далечна леярна и изработени изцяло от среброто на О’Мали. А в деня, когато щяла да бъде осветена църквата, присъствал лично епископът от Вълнобор и били доведени клисари от далечни земи, за да се гарантира, че първият звън на камбаните ще е неподражаем.
Но докато паството чакало отвън и се подготвяло да влезе в новата църква, се разнесъл силен тътен, а после пукане и цепене, и постройката, заедно със скалата, върху която била построена, се сгромолясала в морето. Никой О’Мали не пострадал, загинали единствено епископът и клисарите. Така че не била пролята кръв на О’Мали, не и тогава, но родът си научил урока. Повече от всичко на света морският народ мрази звука на църковни камбани.
Повече от всичко на света морският народ обича среброто.
Понякога, казват, биенето на камбаните се чувало изпод вълните.
Заспивам с усещането, че чувам слаб звън на камбани откъм дъното на океана; с въпроса какво ли би било да имам сестри; с мисълта за девици, променени от смъртта, огорчението и злобата.
Небето е лилавееща синина отвъд прозореца, когато ме събужда отключването на вратата. На прага застава Бриджид. Изражението й първоначално е изненадано, сякаш е очаквала да ме завари другояче, а после раздразнено. Има голям сребърен ключ, окачен на сребърната верижка върху колана й, сигурен знак за домакински правомощия.
— Ела — приканва ме отсечено, опряла малките си длани на кръста. — Чакат те.
— Защо й е да ме заключва? — питам, докато вървя след нея. Разтривам врата си, който се е схванал от спането седнала.
След кратка пауза тя отговаря:
— За да те опази, предполагам.
Напът съм да проговоря, когато се усещам, че тя знае за морските хора, значи или Ифа й е казала, или — по-вероятно — прислужницата е подслушвала пред вратата, след като я отпратихме, и е съобщила на Бриджид. Не вярвам Ифа да сподели каквото и да било с Бриджид; тя смята момичето за второстепенна, ненужна издънка. Единствената причина да не вири носа си пред Ейдън, са парите му. Стисвам устни и не казвам нищо повече.
Надолу по стълбите с техния зелен килим, излъскан парапет и елегантно оформени перила. Покрай картините с пейзажи и портрети на хора от фамилията Фицпатрик с отпуснатите им брадички и оредяваща руса коса. По коридора към трапезарията с нейните сини завеси, бюфети, отрупани с повече ястия, отколкото четирима души могат да изядат — но откровено казано, аз умирам от глад след цял ден без храна и навярно бих могла да изгълтам всичко и сама, — лъщящи сребърни свещници и подноси, вази от кристал и злато. И там, на малката маса — това все пак е неофициалната трапезария, — седят Ифа и Ейдън, в двата края, така че би могло да се каже, че и двамата са начело на масата. От всяка страна има по един стол за мен и Бриджид, макар че масата лесно би побрала десетина души.