Присъства същото момиче, което започна да ми мие косата сутринта, свело очи. Двете с Бриджид заемаме местата си. Не поглеждам право към Ейдън.
— Сервирайте — изрича Ифа и прислужницата хвърля поглед към Ейдън.
Той кимва леко, но Ифа го забелязва. Устните й се изпъват в тънка линия и не бих заела мястото на това момиче дори срещу всичките перли в морето. Скоро пред нас има купи супа; мирише силно и изобилно, на говеждо и картофи, праз и моркови, ечемичени ядки. Мъча се да се държа като дама, да не ям твърде бързо, но по изражението на Ифа си личи, че не ми се удава. Облягам се назад, спирам за малко, оставям течността да се уталожи. Намазвам си парче хляб и отхапвам на мънички хапки, когато всъщност ми иде да го изгълтам наведнъж и да продължа с още едно и още едно.
Когато всички купи са празни, сервират основното: леко запечено говеждо, още картофи (този път печени), пикантно ястие с яйца и треска, печено свинско с ориз, фазанов пай, пастет от чучулига, селекция сирена и още хляб, този път под формата на бели питки, всяка оформена като разцъфнал розов цвят. Пред Ифа има чаша лимоново уиски, пред Ейдън — червено вино; двете с Бриджид пием обикновена вода с лимон (полезна за кожата, макар че, боговете са ми свидетели, бих предпочела нещо по-силно). Когато отново започваме да се храним, Ифа се намръщва към прислужницата.
— Теб да те няма — нарежда и момичето е достатъчно умно просто да направи реверанс и да излезе.
Вратата се затваря зад него и Ифа изчаква няколко мига с ръце, застинали над чинията. Когато шумът от стъпки заглъхва, баба ми извръща поглед към Ейдън, който кимва.
— Мирен.
— Да, бабо? — Ще ми се да кажа: „Знам какво сте намислили“, но си мълча.
— Наясно си, сигурна съм, с опасното ни финансово положение.
Само кимвам.
— Днес се срещнах с адвоката — сякаш не знам, сякаш не трябваше и аз да съм там, сякаш не ме беше заключила в стаята ми — и е дори по-лошо, отколкото се опасявах. — Сякаш тя не беше напълно наясно с положението ни. — Дядо ти е крил неща от мен. Последните кораби трябва да бъдат продадени.
Да.
— Продадем ли и мебелите от къщата, това може да се окаже достатъчно и кредиторите да не ни се нахвърлят.
Да.
— Дядо ти ти е завещал своя дял от Гоблинова бърлога, както ще сторя и аз. Ти си единствената ни наследница, Мирен.
Да — на кого другиго да оставите тази развалина?
— Но ми се ще да наследиш нещо повече от дългове. Братовчед ти Ейдън предложи друг начин.
Тя говори така, сякаш развръзката е предопределена: думите й предполагат, че имам избор, но тонът… о, този тон! Той е изцяло делови. „Мирен, така стоят нещата, ти нямаш право на глас.“ После накланя глава към нашия спасител.
Ейдън вади от джоба си малка четвъртита кутийка. Дървото е с цвят на мед, а пантите и закопчалката са златни.
— Мирен, ако ми окажеш честта да станеш моя жена, това би разрешило много проблеми.
Ето едно предложение, което всяко момиче би се зарадвало да чуе!
Той отваря кутийката и съдържанието й се набива на очи. Изпълва цялото пространство вътре. Сред черно кадифе е положена огромна барокова перла. Кремаво-сребриста, с форма почти като сълза и с миниатюрни рубини в основата, инкрустирани в самата нея, така че приличат на капки кръв. Всичко това поставено на дебела сребърна халка с гравирани люспи, разбира се. Явно я е поръчвал специално.
Ейдън се изправя и хваща ръката ми. Не коленичи, а аз не се противя. Плъзва пръстена на безименния ми пръст. Усещам го, тежък и студен. Не проговарям и не поглеждам Ейдън, а и той не изчаква да го сторя, а се връща на мястото си. Не очаква нищо, дори съгласие.
Срещу мен лицето на Бриджид е буреносно. Не вижда ли, че не искам да имам нищо общо с това? Не мога да очаквам помощ от нея.
Вляво от мен Ифа изглежда доволна.
— Ето — казва тя, — готово.
Аз все така не обелвам и дума, а те приемат мълчанието ми за съгласие.
9
Въздухът над соленоводните тресавища е необичайно зловонен, сякаш всички трупници са застанали край пътя да наблюдават преминаването ми. Но не зървам нито един. Освен това изглежда малко вероятно, така че явно нещо е умряло сред тръстиките или дори чак на плажа, животно, завлечено от водата на брега, което сега се разлага там.
С Ифа почти не сме говорили, откакто напуснахме Вълнобор, макар че тя от време на време се пресяга към дланта ми, както съм седнала до нея, и оглежда одобрително пръстена. Заради него чувствам пръста си като буца мъртва плът, толкова е тежък и студен. Верига, която ме оковава. Не го казвам на баба ми. Нито пък си дръпвам ръката, защото, ако го сторя, това би сложило началото на битка, която още не знам как да спечеля.