На седалката срещу нас, в скута на една от двете нови прислужнички, е плетената кошница, в която носех счетоводните книги, сега заменени от голям вързоп, който Бриджид ми подаде, докато се качвахме в каретата. Увит е в кафява хартия и е завързан с кремава копринена панделка. Тя каза: „Подарък за бъдещата ми сестра“ и се усмихна, обаче устните й не успяха да заемат правилната форма. Бях оставила завивката в стаята си, само че Бриджид изтича надолу по стълбите и ми я набута в ръцете. Изглежда, нямаше скоро да се отърва от нея, но благодарих учтиво.
Като се приберем, наистина ще я изгоря.
Имаме и нова прислуга: двете домашни помощнички и две момчета, които да помагат на Малакай — горе трябва да е доста претъпкано заради кочияша, помощника му и двамата лакей (единият красавец, другият изключително грозноват). Те ще започнат процеса по преустройването на Гоблинова бърлога в дом, подобаващ на Ейдън и съпругата му, макар че той вече принадлежи на съпругата, или поне на баба й. Само че градската къща не е достатъчно величествено „седалище“, така че Ейдън и Бриджид ще се нанесат тук.
Мисля си за единия лакей; не е от онези, които дойдоха да ни вземат преди няколко дни. Той ми помогна да се кача в каретата (Ейдън не си даде труда да ни изпрати, за мое облекчение, а Ифа не я беше грижа, защото вече беше получила каквото иска) и когато го погледнах, за пореден път си помислих колко много не искам да се омъжвам за Ейдън. Лакеят е висок, с лъскава черна коса, зелени очи, извити в ъгълчетата, идеално оформени устни и толкова остри скули, че ще си порежеш пръстите, ако го помилваш по лицето. Той ме погледна в очите, а аз… аз стиснах дланта му.
— Внимавайте на стъпалото, госпожице — изрече той с нисък глас и също ме стисна в отговор.
Ифа много се старае да ме държи далеч от всички мъже, които не ми се падат роднини — всъщност дори посещенията на братовчедите са толкова малко и редки, че понякога се чудя дали и това не е умишлено. Отраснала съм само сред старци, като се изключат синовете на краткосрочни арендатори, и никой от тях не е бил толкова красив. Или поне никой от доста време насам.
Сещам се за белезите на китката ми и се чудя колко ли още болка ще иска да ми причини Ейдън; ами ако наистина сторя нещо нередно? Стисвам устни, докато пръстите ми парят от допира на друг мъж. Каретата няма да се върне веднага в пристанищния град, не и докато прислужничките не установят какво трябва да се купи и донесе от Вълнобор, а после ще бъдат потърсени или повикани търговци и продавачи и в Гоблинова бърлога ще започне нов живот.
— Сватбата след две седмици според мен. — Гласът на Ифа ме изтръгва от размислите.
— Какво?
Тя вдига вежда.
— Моля? — изричам натъртено.
— Сватбата ти да е след две седмици.
— О. В Бърлогата? — питам с привидно заинтересуван тон.
— О, няма как да е готово дотогава. Не, в катедралата във Вълнобор. И тържество в… Ейдън ще знае някое място; все някой ще му дължи услуга, която да осигури голяма бална зала.
— Не познаваме толкова хора, че да напълним бална зала, бабо.
Много от роднините, дошли за погребението на Ошийн, все още ще пътуват към домовете си — две седмици няма да са достатъчни, за да им изпратим покани и да ги накараме да се върнат.
— Ейдън познава важни хора, цялото висше общество на Вълнобор. Не се бой, момичето ми, няма да имаш малка сватба.
От тона й личи, че мисли за собствената си женитба за Ошийн в параклиса в Бърлогата. Мисли си за шестнайсетгодишната ми майка, Изолда, прибрала се след сватбата си бог знае къде, с мен в корема и с треперещия ми баща до себе си, молейки да бъдат приютени и всичко да им бъде простено.
Не съм сигурна колко висше общество е останало във Вълнобор след появата на Кралицата на крадците, но виждам блясъка в очите на Ифа; мечтае за доброто старо време, или поне за онова, за което са й разказвали като дете. Колко заможни сме били, колко значими, как хората са се тълпели пред прага ни да молят за услуги и на свой ред да предлагат такива. Не споменавам, че нямам рокля, която да облека, и напразно се надявам това да възпрепятства целия процес.
— Само си представи изражението на Флори! — Ифа направо се изкикотва, но поне това не ми е неприятно. Леля Флорънс наистина ще е чудна картинка, когато научи; старата чанта може и най-сетне да се гътне при новината.