Той кимва, обръща се напред, плясва с юздите и черните коне потеглят. После оглеждам останалите, застанали край мен и сандъците, както и купчината по-малки чанти, голямата тъмночервена кутия, завързана със сребриста панделка, и кошниците с храна, които Бриджид поиска да приготвят в кухнята им, сякаш не можем да се нахраним сами. Махвам на момчето на кочияша (то не е освободено от тежкия труд, поне не още) и на лакея с наподобяваща картоф физиономия.
— Вие двамата вземете онзи, после се върнете за другия. — Соча един от сандъците на Ифа, за който знам, че тежи достатъчно заради новите дрехи и обувки (доста повече от моите), за да са нужни двама души.
После посочвам на зеленоокия лакей моя собствен сандък, който е достатъчно лек за един човек.
— А ти вземи този тук и ме последвайте всички.
Повеждам ги към вътрешността на кулата; усещам погледите им върху гърба си и това ме кара да изправя рамене още малко. По-висока съм с цяла глава от момчето и приличащия на картоф мъж; другият лакей е малко по-висок от мен. Не съм сигурна дали го правя от гордост — Добре де, знам, че е от гордост, все пак съм О'Мали, — но каква гордост в това запуснато имение? Гордостта, която се очаква от господарката на дома, гордостта от това, че съм съпруга на богаташ и спасявам тази къща от разруха? Не знам. Вирвам глава още малко, когато поемаме по стълбището, което се разклонява в горния край. Соча надясно и се обръщам към пуфтящия лакей и момчето:
— Натам. Минете през вратата и продължете до края на Източното крило. Там се намират покоите на мадам О'Мали. Занесете всичкия й багаж. Гледайте да не се изгубите.
— Да, госпожице — отговарят те, достатъчно умни да не добавят име.
Не казвам нищо на зеленоокия мъж, само го повиквам с пръст, когато другите се отдалечават. Отправяме се към вратата за Западното крило; откакто се помня, само Ошийн и Мора спят в кулата. Най-накрая стигам до вратата на собственото ми жилище, спирам, вдишвам дълбоко, а после повеждам зеленоокия мъж вътре.
— Ето там. — Соча място под прозореца.
По-късно ще накарам едно от новите момичета да ми подреди багажа. Бих могла да го направя и сама сега, но най-добре да не остават с впечатлението, че аз ще им върша работата. Стоя до вратата с ръка на топката и го наблюдавам как внася сандъка до указаното място и внимателно го оставя на пода.
— Нещо друго, госпожице О'Мали? — пита той с тих глас.
— Не.
— Има още чанти.
— Да.
Той пристъпва към мен, но вместо да излезе, поставя длан върху моята и заедно затваряме вратата. Мисля за всичко, което Мора някога ми е разказвала за случващото се между мъжете и жените, жените и жените, мъжете и мъжете. За всички неща, които Ифа не е споменавала, всички неща, ужасни неща, които е вършила, за да ми попречи да науча (горката госпожа О'Миъра и прекрасното й момче). Мисълта Ейдън да е първият, който ще стори това с мен, е непоносима.
Яркосините ми поли се пенят между нас, докато той нахлува в мен, отново и отново, с член и с език. И се взира в лицето ми така, сякаш никога не е виждал такава като мен (и в интерес на истината до тази сутрин не е). Гърбът ми опира в камъка на камината и усещам как платът на новата ми рокля се раздира, сигурно Ифа ще се ядоса (и не само ще се ядоса, ако ни завари)? И аз се раздирам, но не ме е грижа и у мен няма нищо друго освен пламък, и какво ли ще си помисли Ейдън, когато открие, че не е първият, орал тази нива? Няма да има значение. И няма ли Ифа да се разгневи, като разбере, че въпреки всичките й предпазни мерки, всичкото време, през което ме държа тук, в Бърлогата, съвсем сама, въпреки ужасния й орлов поглед, съм точно като майка си?
Когато си тръгва — а това е скоро след като свършваме, което ме устройва, защото има багаж за носене, а онова, което исках, е постигнато — и си лежа отпуснато на леглото, си спомням писмата.
Докато усещам как топлината му бавно се изпарява от кожата ми, измъквам снопчето изпод дюшека. Панделката е толкова стегната, че се налага да я срежа с ножа на Ошийн със седефената дръжка. Разгъвам първото писмо; хартията е тънка като лукова люспа и евтина, а мастилото едва не прониква от другата страна. Писмото е кратко:
Татко, не ни търси. Знам, че откраднахме от вас, но оставихме детето като гаранция. Зачетохме поне на теория уговорката с майка, ако не на практика. Нека Мирен покрие дължимото от нас.
И е подписано „Изолда“.
10
— Трябва да родиш деца, Мирен, при първа възможност.