В библиотеката Ифа кръстосва напред-назад по килимчето пред камината. Рано сутринта е, но тя изглежда така, сякаш е тук от часове, крачи и крои планове; косата й е още влажна от сутрешното плуване. Припуква огън, старателно стъкнат и запален, без съмнение от Киара или Ири. И лавиците също са избърсани, отървани от трупаните цяло десетилетие гилинги; дантелените покривчици по облегалките на креслата са сменени, а мебелите са полирани, така че виждам отражението си в повърхностите, които подминавам. Каквото и да е мнението ми за Бриджид, добре си е подбрала прислугата. Не е почистен единствено таванът, който е твърде високо и момичетата не го стигат.
— Три — изрича Ифа при поредното завъртане. — Три е добро начало. Мора трябва да започне да ти приготвя билкова отвара, за да се уверим, че утробата ти е подготвена. — Тя спира насред крачката. — Какъвто и да беше баща ти, поне не беше О'Мали. Свежа кръв за рода. Аз и майка ти не бяхме… но ти си съвсем млада и недокосната.
Едва не се изсмивам при тези думи. Докосната съм доста повече, отколкото предполагаш, бабо.
— Това би трябвало да помогне. — Казва го по-скоро на себе си, а после повтаря: — Три.
Отвръщам с готовите фрази, сякаш завършвам заклинание:
— Едно за дома, едно за Църквата и едно за морето.
Мислех, че с това е свършено; мислех, че тези порядки са стари и останали в миналото, че е нужна само смъртта на Ифа, за да отмрат и те.
Тя се засмива.
— А после и още! Колкото можеш. — Посочва голямата тъмночервена кутия, оставена на писалището до прозореца, същата, която забелязах при пристигането ни вчера. — Това е за теб. Отвори я. Отвори я!
Ифа все така не ме поглежда. В джоба си усещам писмата, които прочетох снощи — тежат повече, отколкото би трябвало. Очите ми са сухи и болезнени; знам, че са зачервени от плач и дори тинктурата на Мора за бодър поглед не може да им помогне. Усещам и как гневът се разпалва ниско в корема ми, но се мъча да го потисна, защото изгубя ли самообладание сега, никога няма да си го върна. Когато си ядосан, всичката логика, всичкият здрав разум изхвърча през прозореца, а с викове, както Ошийн обичаше мъдро да казва, нищо не се постига — което е забавно, като се има предвид колко от споровете им с Ифа се провеждаха на висок глас. Но колкото по-малко казвам, толкова повече ще ми предлага Ифа… Научих се на мълчание от нея, макар че сега изглежда не си спомня тези уроци, не и докато злорадства така.
Но наистина искам да крещя, боговете са ми свидетели. Искам да крещя и да викам, и да я замерям с неща, които ще потрошат крехките й стари кокали. Искам да й кажа, че колкото и да плюе по майка ми, Изолда е била същата като нея; Изолда, която ме е използвала като разменна монета, за да откупи собственото си бягство, точно както Ифа ще ме използва, за да плати за своите планове за величие. Искам да кажа на баба ми какво мисля за нея и как ще сторя всичко по силите си да проваля замисъла й, как никога няма да се омъжа за Ейдън Фицпатрик, какво остава да легна с него. Но не го правя. Вместо това отивам до писалището, внимателно развързвам сребристата панделка, която държи кутията затворена, и плъзвам капака встрани.
Изсипва се водопад от лебедовобяло.
Петата рокля.
— Радзимир! — заявява Ифа със задоволство, когато пристъпва към мен. — Трудно се намира в друг цвят освен черно, но успяхме. Портфейлът на братовчед ти олекна значително. Извади я! Би трябвало да ти пасне точно — същият модел е като роклята в черно и червено. Мадам Франциска и момичетата й будуваха цяла нощ, докато я завършат!
Траурна коприна за сватбената ми рокля. Колко удачно.
Направо е главозамаяна, баба ми Ифа, от всичките си успехи. Ако не беше толкова високомерна, би затанцувала. Колко тъжно, че я прави толкова щастлива да ме вижда така тъжна; че продажбата на единствената й внучка й доставя такава радост. Не докосвам роклята, макар че изглежда красива; кристалите с форма на сълзи по бюстието улавят светлината, виждам и пера — лебедови, без съмнение — и рози, пришити към плата с бял копринен конец.
— Защо ми каза — питам, — че родителите ми са мъртви?
— Защото те са. — Тя прокарва пръст по бродираното стъбло на роза. — Разболяха се от треска, когато ти беше на три, знаеш го. Ти също се зарази, но само теб успяхме да спасим.
— Не.
— Какво ти става, дете?
— Изолда е писала писма на Ошийн. — Почти я усещам как потръпва, все едно са я ударили. — След като са ме изоставили. След като са откраднали нещо от теб.
Извръщам очи към нея. Тя ме поглежда за пръв път, откакто влязох в стаята, истински се вглежда в мен. Забелязва ли сенките под очите ми от безсънната нощ, изопнатите ми бузи, бръчките по челото ми, разранените ми устни на местата, където лакеят ме целуваше настървено? Би ли могла да отгатне, само като ме гледа, какво ми стори той, изцяло по мое желание? Дали й се струвам гневна, или само съсипана? И дали се опитва единствено да прецени как да спечели въпреки всичко?