— Какво пише тя?
— Достатъчно.
Не съм глупачка, няма да й предложа информация, от която да се възползва. Нима сама не ме е научила да внимавам?
— Майка ти… майка ти… Изолда…
Ифа се отпуска в едно от креслата до огъня, а всичката й трескава енергия се е изпарила. Сядам срещу нея. Тя поклаща глава, затваря очи.
— Майка ти…
Чакам.
После очите й рязко се отварят и са просто черни бездни, устните й оголват зъби, по-дълги от нормалното, пожълтели като на куче, а сребристи кичури се измъкват от здраво стегнатия на тила й кок. И знам, че тези неща не се случват в действителност, но така ми се струва и тези подробности забелязвам, а после Ифа се развилнява.
— Майка ти беше непокорна пачавра! Не я беше грижа за семейството ни и за всичко, което ние… което аз правех за нея! Избяга и забременя, а после се довлече обратно и Ошийн й прости, понеже си беше слабак. Остави нея и онзи глупак да живеят в тази къща, сякаш нищо не е станало, а после, за благодарност, тя открадна от нас!
— Какво взеха? — Едва успявам да удържа гласа си да не трепери пред лицето на гнева й. Но тирадата й не търпи прекъсване.
— Оставиха ни теб. А ти, Мирен, си цена, която трябваше да се плати. Ти си моя и мога да правя с теб каквото си поискам, и ти ще се омъжиш за Ейдън, и ще спасиш това семейство, и ще изплатиш дълга на майка си!
— Той иска да ме нарани — казвам и вдигам ръка, издърпвам маншета на жълтата рокля и й показвам белезите, които ми остави Ейдън.
Тя накланя глава встрани, поколебава се, после отвръща:
— Просто трябва да се научиш как да се справяш с него, Мирен, това е. Не се дръж като дете. Тук не говорим за теб и прищевките ти, говорим за рода О'Мали, за това да спасиш семейството, отново да ни издигнеш, думата ни да се чува.
Гласът й затихва и тя протяга ръка към мен, сякаш с надеждата да я стисна в знак на съгласие или помирение, или най-малкото покорство. Не го правя и гласът й заплющява като зимен вятър:
— Ще се омъжиш за него, Мирен, ще му родиш деца и ще постъпиш с тях както се очаква от теб.
Изглежда не осъзнава, че току-що е пропиляла последния си шанс.
— Няма да се омъжа за него, бабо, бъди сигурна. — Изправям се и отивам до вратата.
— Ще правиш каквото ти се каже! — Гласът й ме настига, когато посягам към дръжката, и отново е изпълнен с всичкия плам и злоба на Ифа. — Ще го направиш, иначе лично ще те хвърля в морето, помни ми думата!
— Точно както правеше, когато ме учеше да плувам, и тогава оцелях.
Излизам от библиотеката. Нещо се блъсва във вратата, когато я затварям зад себе си, и не се съмнявам, че е хвърлила книга или каквото там се е намерило подръка. Трябва да избягам. Ще имам нужда от пари, ако не друго; пръстенът на пръста ми ще ми донесе солидна сума, също и обиците и гривните, но се съмнявам, че ще мога да продам кое да е от тях във Вълнобор. Някой може да ги разпознае — особено годежния пръстен — и да докладва на Ейдън, преди да съм успяла да изчезна. Не мога да се кача на кораб, защото лесно ще ме проследят в списъка на пътниците, но трябва да се отдалеча възможно най-много. Помня как Ифа ме заключи в онази стая в градската къща; не мога да разчитам на собствената си баба. Така че отивам при единствения човек, при когото бих могла за известно време да се почувствам в безопасност.
Но не откривам Мора в кухнята. Едно от новите момичета е там — в първия момент все още съм толкова объркана след спора с Ифа, че не успявам да си спомня коя от двете беше, после се сещам, че Киара е слаба, Ири — пълничка. Ифа винаги е казвала, че няма значение как наричаш слугите, но Мора и Ошийн ме учеха другояче: Ошийн твърдеше, че оставяло хората с впечатление, че те е грижа, а според Мора показвало вежливост и уважение.
— Къде е Мора, Киара?
Тя прави реверанс, прекъсвайки приготвянето на закуска, която не мога да си представя да изям.
— Още е в леглото, госпожице. Спеше неспокойно; не ми изглеждаше добре, затова й приготвих греяно вино с мляко и подправки и я оставих да си почине.
— Правиш ли списък?
— Да, госпожице.
Тя сочи лист груба хартия на пейката, върху който е оставено парче молив и се виждат четливо написани думи.