— Отлично. — Понечвам да изляза.
— Добре ли сте, госпожице?
— Да, благодаря ти, Киара. — Усмихвам й се разсеяно.
Стаята на Мора е на тавана в кулата (етажът над старите покои на Ошийн), горе, където обичайно се настанява прислугата. Изненадващо студено е. Задъхвам се леко, когато стигам на площадката, спирам да си поема дъх и си мисля как ли се чувства старицата, когато се качва тук всяка вечер — решавам, че трябва да я преместим в някоя от стаите на приземния етаж, независимо дали иска или не, а после осъзнавам, че няма да съм тук, за да осъществя намерението си. Минавам по тесния коридор. Две от вратите са отворени и се виждат старателно оправени легла и малки вързопи пред тях. Прислужничките са се настанили.
Почуквам на последната врата, тази на Мора, но не получавам отговор. Колебанието ми е кратко, отварям и отвътре ме лъхва горещина. Това е най-просторната стая тук, но пак е значително по-малка от моята. Побрала е обаче доволно голямо легло, два скрина с чекмеджета, гардероб, малко бюро, умивалник и ракла за завивки, като дори не си представям какво би могла да държи Мора на всички тези места. И все пак тази къща е огромна; стара е, също като нея самата, и е оставена на нейните грижи толкова отдавна, че Мора несъмнено си е скътала разни нещица, които са й хванали окото. Нещица, чиято липса никой няма да забележи.
И защо не?
Дали това нехайно отношение към кражбата се дължи на факта, че и майка ми е крадла?
Обаче Мора.
Мора никога не боледува.
Дори когато някой друг се е разболявал и тя се е грижела за него. Никога не се заразява с нищо, никога не е прекарала в леглото и секунда повече от нужното и макар че способността й да се грижи за къщата намаля с влошаването на физическото й състояние, никога не е преставала да го прави. Само качеството спадна в съответствие с това, че вече не стига най-високите лавици, както и най-ниските, не вижда праха достатъчно добре, за да го избърше, и къщата е твърде голяма, а енергията й намалява все повече.
Но сега Мора още е в леглото в осем сутринта.
В огнището пламти огън и в стаята е твърде горещо. От прага виждам само снежнобялата завивка, която ми подари Бриджид, но щом приближавам, забелязвам петна по нея, на горния ръб близо до лицето. Някои са с тъмночервения цвят на засъхнала кръв, други са ярки и пресни; и Мора се задъхва, със затворени очи, гърдите й свирят, гърлото й хрипти. Чудя се така ли е било и когато е дошла Киара? Тогава е било много тъмно, лесно е могла да го пропусне, а и прясната кръв е повече от старата, значи е така отскоро. Чашата с греяното вино е на нощната масичка и виждам в нея розово петно, където е била изхранена кръв и почти се е разнесла.
— Мора!
Тя само изхриптява към мен; сега очите й са широко отворени, а лицето — бледо и уплашено. Пръстите й стискат ръба на завивката, сякаш се опитва да я отметне, но няма сили… и тогава осъзнавам, че точно това се мъчи да направи.
Долавям и някаква миризма, наситена. Подушвам завивката отблизо, миризмата идва оттам. Някак… сладникаво, като орлови нокти или жасмин — нещо, което не помирисвах по-рано, нещо, което се задейства само от присъствието на спящо, топло тяло.
Дивите орлови нокти, ако се приемат неправилно, причиняват парализа… но не вярвам тя да ги е поела през устата. Мора не е толкова глупава. Така че…
Издърпвам завивката, захвърлям я колкото се може по-далече от леглото и старицата сяда рязко като на пружина, пъшка, задъхва се и се мъчи едновременно да сипе проклятия и да си поема въздух.
— Тая проклетия! Отвратителна проклетия!
— О, Мора. Мора, добре ли си?
— Добре ли ти изглеждам? — Тя отново се закашля, но вече не звучи като преди, не е толкова дрезгаво и хрипливо. Толкова сериозно. — Защо ти беше да ми даваш такова нещо?
— Ужасно съжалявам. Беше подарък от…
Бриджид.
Бриджид.
Бриджид, която е така сръчна. Бриджид, изработила този прекрасен подарък. Бриджид, която определено не се радва, че ще се омъжа за брат й. Времето на великите магии може и да е отминало, но всеки, който си го постави за цел, все още може да причини вреда, достатъчно е намерението и дребно заклинание. Не е нужна истинска вещица или кръвта на такава, само злонамереност и решителност.
— Бриджид. — Избърсвам кръвта от устата и брадичката на Мора с ъгъла на чаршафа. — Беше предназначено за мен.
— Малка кучка. — Предницата на бялата нощница на Мора е опръскана с червено. — Да си призная, добре е направено.
Засмивам се при тези думи.
— Не усетих нищо, докато не се опитах да стана от леглото. Представяш ли си, поне да се наспиш добре, преди да умреш.