— Колко мило. — Разпухвам възглавниците и пъхвам няколко зад гърба й. Има кана с вода до греяното вино и й наливам една чаша. — Дали е искала да ме убие, как мислиш?
— Не знам, момичето ми. Но… някой е щял да дойде да те търси по-скоро, отколкото ти дойде при мен. — Тя поклаща глава. — Каква съм глупачка, да ме надвие нещо толкова просто.
И аз се чувствам гузна, макар че не това е целта й, тя просто казва истината. Скарах се с Ифа и дойдох да търся Мора, защото имах нужда от нея. Отклоних се от обичайния си режим. Иначе… иначе щях да я намеря твърде късно.
— Дали е искала да се разболея? Това предупреждение ли е било? Или е само началото?
Хващам ръката на Мора; толкова е лека и кокалеста, покрита със старчески петна и засъхнала кръв, макар че двете трудно се различават.
И двете поглеждаме завивката, която лежи на пода като змия. Мисля си, че трябва да я покажа на Ифа. Ако това не я накара да размисли за сватбата, не знам кое би могло. Бих могла да избягам. Трябва да избягам. Веднага. Но… ако Бриджид е искала да стори това с мен, как ли би постъпила с Ифа, която докарва плановете си докрай независимо от пречките? Стисвам пръстите на Мора.
— Ще се оправиш ли?
Тя кимва.
— Ще пратя едно от момичетата да те измие и нагласи. Остани в леглото колкото ти е нужно, Мора. Ще се постарая да се погрижат за теб.
Ставам и вдигам завивката, като внимателно я сгъвам, а после я завивам в старото одеяло, преметнато върху стола, навярно онова, което е било на нейно място на леглото. В долния край има ракла и тършувам из нея за друго одеяло, с което да завия старицата. На вратата се обръщам, когато си спомням защо дойдох.
— Мора, ти знаеше ли, че майка ми е жива? — питам.
Засраменото й изражение ми дава отговора. Не питам защо не ми е казала. Не съм й ядосана, но се чувствам толкова куха, че бих ставала за барабан.
Щом слизам долу, отивам в задния двор, където съм прекарвала толкова време с Мора; бера котешки нокът и розмарин, за да направя чай, който ще успокои раздразненото й гърло. Пращам Киара горе с него да се погрижи за старицата.
Търся баба ми, като започвам от стаята за закуска, където Киара е сервирала храната, която трябваше да ядем. Няма и следа от Ифа, но установявам, че умирам от глад. Сядам и хапвам овесена каша и препечен хляб, после изпивам две чаши силно кафе, докато си подреждам мислите, упражнявам се какво ще кажа и как. Говоря на глас, за да се уверя, че звуча убедително. Но всъщност само отлагам неизбежното. Най-накрая ставам от масата.
Отвън започва да фучи и вилнее буря, дошла откъм морето и особено бясна. Проверявам в библиотеката, в случай че е останала да пуфти там след спора ни, но вътре е тихо. После покоите й в Източното крило, а след тях и всички празни стаи там, но без успех. Така че се връщам в кулата и пустите й пространства, дори в някогашната спалня на Ошийн и кабинета му. Най-накрая стигам и до Западното крило. Омръзва ми да нося завивката, така че я оставям в спалнята си. Претърсвам гостните, които не са използвани от години, килерите и гардеробните, баните и тоалетните, стаята за шиене, балната зала, голямата и малката трапезария и параклиса.
Даже слизам в избата, мястото, което толкова дълго ми беше забранено — макар че не помня сребърните ключалки на вратата някога да са били заключени и веднъж като дете набързо се промъкнах вътре, след което Ифа ме откри и така ме напердаши, че задникът ми направо пламна. Но там няма нищо; помещението остава огромно и тъмно и светлината от фенера ми не стига до всички ъгли. Когато надзъртам в кладенеца, виждам само черната вода на дъното и потрепващото сребро на решетката под нея. Мирише на прах и стара риба, на древни кости и кръв.
Накрая излизам навън.
Минава пладне, когато бурята най-накрая затихва, макар небесата още да сивеят. Не се тревожа — ако Ифа не иска да бъде намерена, няма да бъде. Напълно способна и достатъчно инатлива е да се промъква зад мен, докато я търся. Прекосявам току-що окъпаната земя към обградената със зид градина, която знам, че харесва, и където често седи и крои планове. Ще й разкажа за завивката и ще й я покажа, когато се върнем в къщата. Имам и други въпроси и ще ги задам. А тази нощ, каквото и да става, ще напусна тази къща, преди да ме е заключила вътре до деня на сватбата ми.
Стигам до тежката желязна порта към градината на Ифа. Открехната е и я бутвам навътре. Мястото не е голямо, но е обрасло и се пресича от лъкатушни пътечки, така че нямаш ясна видимост и трябва да следваш покритите с мъх плочи, все едно вървиш из лабиринт. Шмугвам се под ниско надвиснали клони, натежали от дъжда, и усещам съперничещите си аромати на рози и жасмин. Малакай се грижи за това място заради нея; не е култивирано и категорично не е подредено, а просто „поукротено“. Безпорядъкът такъв, какъвто го обича, поддържан от друг.