Най-накрая стигам до ъгъла, където има дървена пейка, огладена с годините от полите й и природните стихии. Отдолу има малка масичка с чекмеджета, където тя си оставя по някоя книга и манерка уиски. За момент си мисля, че е заспала, и я повиквам тихо, за да не се стресне. Но тя не се надига и когато я доближавам, осъзнавам, че гърдите й не се повдигат, ноздрите й не потрепват от вдишван и издишван въздух.
Навеждам се над Ифа и се вглеждам в лицето й, покрито с дъждовни капки, а роклята и косата й са подгизнали.
Цялата напрегнатост на живота, всичко, което я крепеше все така прелестна и сияеща, е изчезнало и сякаш плътта само чака определеното време, за да се свлече от костите й. Високата яка на роклята й изглежда измачкана, косата й се е измъкнала от старателно вързания нисък кок, но очите й са затворени и предполагам, че така изглежда покоят. Сълзите не идват, обаче чувствам сърцето си така, сякаш се е свило на топка и се стяга все повече и повече.
Вдигам я и е абсурдно лека, сякаш само духът й я е задържал на земята… и си мисля за тази буря, колко необуздана и скръбна беше, и осъзнавам, че е била заради смъртта й. За последната истинска О'Мали. Отнасям я от градината, през моравите, обратно в къщата. Не тежи почти нищичко, като съчки, увити в одеяло. Мъртва е, отнесла със себе си всички отговори.
11
Полагаме Ифа на леглото й и Ири ми помага да съблечем мократа черна траурна рокля и долните й дрехи. Киара все още е при Мора, а не искам старицата да научава за това, поне засега, защото ще настоява да помогне, а още е твърде слаба. Избърсвам тялото на баба с влажна кърпа, напоена с лавандула, колкото за да успокоя духа й, толкова и заради приятния аромат. На десния й хълбок е белегът, нейното клеймо, двуликата, двуопашата русалка, отличителният знак на първородното дете. Докосвам го леко, преди да я завия с чаршаф, и онзи на моя собствен хълбок сякаш пари.
Ири стои встрани, отпусната и безполезна. Казвам й да ми донесе голямата тъмночервена кутия от писалището в библиотеката, където я оставих сутринта. Тя отива с облекчение. Чудя се дали изобщо се е сблъсквала със смъртта досега; толкова скоро се присъедини към домакинството, ново начало, и да й се случи това.
Издърпвам си стол да седна до Ифа. Хващам дланта й и се замислям как се чувствам, как би трябвало да се чувствам и как действително се чувствам. Обладана от скръб, тъжна, но все така гневна — не мога да го отрека. Ядосана на Ифа и майка ми, на Мора, Малакай и Ошийн, които до един са знаели, че Изолда ме е изоставила. Че все още е жива. Баба и дядо бяха стълбовете на моето съществуване. Стълбовете са здрави, макар и студени и корави; поне ти служат за опора. Имах — имам — Мора, за да ми даде доброта и привързаност; Малакай за грубовата нежност. Макар че щеше да е хубаво да намирам сила и любов у баба си, поне не са ми липсвали изцяло в детството. Поглеждам ръката й, отпусната в моята: дълги пръсти, бледа кожа, сини вени, само едно-две старчески петна, поддържани нокти. Спомням си как ме прегръщаше като дете; помня как ме носеше до скалите и ми показваше морето, казваше ми да се вслушам в песента му, защото ние му принадлежим, а също и то на нас. После помня как ме водеше до скалите долу и ме хвърляше вътре. Беше готова да ме продаде, за да си върне богатствата. Но я обичах, защото децата винаги търсят какво да обичат, и въпреки всичко ще ми липсва.
И все пак й прошепвам: „Аз съм свободна“.
Поглеждам лицето й и ми е странно да го видя без неутолимата жажда, която винаги личеше там, без блясъка в очите, които вечно търсеха възможности, слабости, от които да се възползват у всеки и във всяка ситуация. Миглите й са дълги, приличат на перца върху бузата й. Повече няма да видя тези тъмни очи да се отварят.
После забелязвам врата й.
Белезите, които не личаха там преди десет минути, когато я събличахме, сега са ясни като бял ден под верижката с корабна камбанка, която носи, същата като моята. В и около деликатната ямка на шията й виждам овални синини, сякаш там са били притиснати палци; отстрани личат линии, като от пръсти, търсели опора. А също и формата на звънчето ясно личи на мястото, където украшението е било притиснато силно към кожата й. Стават все по-тъмни и по-тъмни, тези белези, и пред очите ми вече са пурпурни като подкожен кръвоизлив. Посягам да ги докосна, когато ръката, която съм хванала, потръпва и оформените нокти на Ифа се впиват в дланта ми.