Отскачам назад с писък, строполявам се от стола и се претъркулвам по пода, докато не опирам в краката на тоалетната й масичка. Откъм вратата се чува ахване и виждам там Ири, стиснала пред себе си голямата червена кутия, със зейнала уста и ококорени очи.
— Видя ли това? — виквам, като се мъча да изкарам всичкия страх от гърдите си заедно с въздуха от дробовете. — Видя ли я как мръдна?
Момичето кимва.
Обръщам се на четири крака и се опирам на тоалетката, за да се изправя. Когато ми се струва, че краката ще ме издържат, приближавам към Ифа, а Ири поема с миниатюрни крачки откъм прага и се срещаме до леглото. Пред очите ни синините по шията на баба бледнеят, бледнеят, избледняват. Очите й остават затворени; ръката, която ме стисна, виси отстрани на дюшека така отпуснато, както само мъртъвците умеят.
— А това видя ли го? — питам и Ири отново кима, но трябва да съм сигурна. — Белезите по шията й — тях. Тях видя ли ги?
— Да, госпожице — отвръща тя с треперещ глас. — Да, видях ги. Видях и как избледняват. Какво значи това, госпожице?
Поклащам глава.
— Не знам. Не знам.
Чувала съм, че трупът на убит човек кървял от очите, ушите и устата, ако убиецът му приближи, но по Ифа не се вижда пурпурно, все едно е останала без кръв; чувала съм и как мъртви се превръщали в трупници преди погребението и побягвали, за да не ги закопаят в земята; чувала съм даже за погребани хора, които изглеждали безжизнени, обаче откъм гробовете им се чували шумове дни или дори седмици по-късно. Когато най-накрая някой събирал куража да разследва, да ги изкопае, откривал хора, събудили се от мъртвешкия си сън в сандък, който не можели да отворят с любов, пари или молитви. И винаги били мъртви по времето, когато ги намирали, даже онези, достатъчно богати да бъдат погребани в надземна гробница, защото шокът бил достатъчен да ги отнесе в отвъдното.
Но това?
Това, на което аз… ние станахме свидетели току-що?
О, не. Никога не съм чувала за нещо подобно.
Ири трепери толкова силно, че чувам кутията да трака. Нежно поемам ръката й, макар че ми коства усилия; инстинктивно ми идва да се паникьосам, да я стисна силно, за да усетя нещо човешко, солидно, живо. Да изтрия от дланта си чувството, че съм докоснала нещо неестествено, нещо, което никога няма да мога да отмия. Нямаше проблем, когато Ифа просто беше издъхнала… но…
— Ири, не бива да казваш на никого за това. Не знам какво означава, но… не казвай на никого. Каквото и да й се е случило… някой си мисли, че ще му се размине. Ако някой разбере какво сме видели, никоя от нас няма да е в безопасност — изричам. — Разбираш ли?
Очите й стават двойно по-големи и се чудя дали не си мисли, че аз имам нещо общо със смъртта на Ифа. Кой ни е чул да се караме тази сутрин? Никой?
Ири бавно кимва.
— Ще кажете ли на господин Фицпатрик?
— Естествено. Прати… Не, вече е твърде късно, не искам никой да се озове край солените тресавища по мръкнало. Щом пукне зората утре, ще пратим един от лакеите. Но засега… помогни ми с нея, Ири.
Тя се разтриса още повече, когато поемам кутията от ръцете й и изваждам сватбената рокля, скроена като опашка на русалка. Злорадо е, знам, но ме изпълва с някакво дребнаво задоволство. Пръстите на Ири така треперят, че почти не може да ми помогне, докато обличам Ифа в роклята, предназначена за моята продажба. По-мъдра жена навярно не би постъпила така, не и след преживяното току-що, под заплахата баба й да се превърне в тегнещ призрак. Но ако бях мъдра, щях да избягам, когато ми се беше удала възможност. Щях да избягам от Вълнобор онази сутрин, преди морските девойки да се опитат да ме удавят; нямаше да се връщам в къщата в града и глупашки да вярвам, че баба ми приема присърце моите интереси. Щях да си натъпча джобовете с лъскавите нови накити и да избягам, преди на някого да му хрумне да ме търси. Но сега… сега тя е мъртва и аз съм свободна. Сделката, която сключи с Ейдън, е провалена.
Когато Ифа е подходящо облечена — роклята й е малко тясна, но какво значение има, тя не е в състояние да възроптае, а и съвсем скоро от нея ще остане доста по-малко, — сресвам косата й, която се спуска като сребрист поток през едното й рамо и стига чак под кръста.
— Ще… ще… ще… — Ири се мъчи да довърши изречението.
— Аз ще остана с нея, няма да карам теб. Видя достатъчно. Но иди и ми доведи Малакай.
Когато тя излиза, се навеждам над Ифа, изпъвам бюстието, приглаждам ръкавите и прошепвам злобно:
— И без това щеше да е твоята сватба. Така си най-добре.