Стенният часовник в ъгъла отброява осем, а Малакай седи от другата страна на леглото, срещу мен, и пуши червено-златната лула от морска пяна, която принадлежеше на Ошийн.
Мислех, че досега ще задреме — седим така от часове, — но той е буден, просто съвсем неподвижен. От време на време премигва и диша изненадващо тихо. Косата му е същото стоманеносиво като тази на Мора и приликата им личи и в чертите на лицето му; по бузите и брадичката му се вижда набола брада с гранитен цвят, но всяка сутрин се бръсне. Буди се рано и обикновено заспива още преди да удари седем часът. Веднъж ми каза, че така става, като остарееш: на кокалите ти им се спи, но умът ти не позволява освен в най-неподходящото време, защото знае, че просто отброяваш дните до смъртта.
Малакай е бил женен като млад, но Кейтлин починала при раждането заедно с дъщеря им. Мора казва, че след това никога не бил същият (тогава се преместил в голямата стая над конюшните), но си мисля, че хората говорят така, когато им дотегне чуждата скръб. Откакто ги познавам, Мора не проявява търпение към него, а той не се е държал другояче през целия ми живот; нямам база за сравнение, така че не мога да преценя преувеличава ли тя, или не.
— Ти знаеше ли майка ми? — питам, което е глупаво, понеже очевидно я е познавал, нали е живял в Гоблинова бърлога още като момче. Имам предвид „Знаеше ли, че е жива?“. Което е също толкова глупаво, защото щом Мора е знаела, не може той да не е.
Той ме поглежда и боговете са ми свидетели, че сигурно е научил този поглед от Ифа.
— Знам, че не е мъртва.
— Защо никой не ми каза? — Дразня се сама на себе си, че звуча като обидено дете.
— Ти някога опълчи ли се на баба си? Не говоря за дребните ти бунтове. За нещо значимо? — Сивите му вежди се повдигат и изглежда развеселен.
Мисля си за сватбената рокля, с която сега е облечена Ифа като мъртва булка; мисля за отказа да се омъжа за Ейдън; мисля за откраднатата си тайна, писмата, отново пъхнати под матрака; мисля за плановете да избягам, които така лесно бяха осуетени.
— Не.
— Именно. Не си. Ако ти бяхме казали, щяхме да бъдем изгонени от дома, в който живеем още отпреди ти да се родиш, госпожичке. — Той кимва. — Тя се боеше, струва ми се, че ако знаеш, ще поискаш да ги последваш. Ако вярваш, че има път за бягство.
— Тя знаеше ли къде са отишли?
Малакай се засмива.
— Ако знаеше, не мислиш ли, че щеше да довлече майка ти обратно тук, а баща ти да удави в най-близката достатъчно дълбока вода? Не, не знаеше.
Изолда беше писала само на Ошийн, но все пак не му бе казала къде е.
— Майка ти… баба ти си имаше планове, а майка ти имаше своите, и едните и другите никога нямаше да съвпаднат. Изолда избяга, а после се върна с едно хубавичко момче. То просто я следваше по петите като пале, което не може да повярва на късмета си.
Мисля си за последното писмо на Изолда, три години след като ме е изоставила, тоест отпреди дванайсет години.
Татко,
Установихме се, всичко е уредено. Сребърната мина е захранена, работи и отново е продуктивна. Имението се нарича Черновир, северно от Звънчедол, общо взето, и мисля, че би се гордял, ако го видиш. Исках да знаеш, че съм добре. Повече няма да пиша.
Изолда
Ошийн е знаел, че тя е жива, но не е казал на никого. Родителите ми са имали пари — поне тогава, — обаче тя не предлага да изпрати издръжка; не пита за мен. Ошийн не й е писал да поиска помощ — и как би могъл? Тя не оставя адрес — а не може да не е знаела в какво положение са О'Мали, когато е заминала. Когато е откраднала каквото там си е харесала и ме е оставила вместо заплащане. Само да беше пратила нещо, нямаше да ме продадат на Ейдън. Ифа щеше да си върне богатството; нямаше да й хрумне да ме сватосва с него. Или щеше? Тя винаги е крояла планове, а ако беше притежавала пари, щеше да е в по-добра позиция да преговаря с него.
— Тя беше готова на всичко, нали? Ифа? — питам и гласът ми пресеква. Не знам защо очаквах да ме обича повече, отколкото всъщност ме обичаше, или поне повече от заговорите и плановете си. Докосвам огърлицата си, заигравам се със звънчето, чувам нежния звън на езичето в стените, приглушен от пръстите ми.
— О, госпожичке. Баба ти… Повечето хора се отнасят към света така, както са се отнасяли към тях. Ифа беше използвана от родителите си като разменна монета и не възнамеряваше да постъпи по друг начин с теб или с Изолда.
— Така ли? Какво й се е случило? — засмивам се, понеже си мисля, че знам всичко за нея.