Той млъква, колебае се толкова дълго, че подозирам, че се е върнал към обичайната си неразговорливост. Това, ако трябва да съм честна, е най-дългият разговор, който помня да съм провеждала някога с Малакай. Дори когато ме учеше да яздя коне и да се грижа за тях, пестеше думите. После той отвръща:
— Накараха я да се омъжи за брат си.
— Какво? — Все едно ми зашлеви плесница. — Какво?!
— Ошийн. Той беше собственият й брат. Родът О'Мали много отдавна не си беше плащал дължимото, госпожичке. Родителите им мислеха, че ще имат още едно дете, че ще се роди трето и уговорката пак ще може да се спази. Майката беше бременна и те пратиха Ошийн в манастир край Лоделан да се изучи, за да се посвети на Църквата. Мисля, че се надяваха да се върне като епископ във Вълнобор… но Сорла помяташе отново и отново и когато Ифа навърши осемнайсет, вече нямаха надежда да имат друго дете, така че… родителите наредиха на Ошийн да се върне. Мислеха си… мислеха, че брат и сестра ще подсилят рода.
Взирам се в спокойното лице на Ифа, призовавайки я да се събуди, да отговори на всичките ми въпроси, да чуе извинението, което не аз й дължа. Но тя си отиде и знам, че няма да се върне; няма да има повече знаци, чудеса или страхотии от страна на баба ми.
— Тя беше купена и продадена. Родителите й не успяха да възродят рода О'Мали въпреки големите надежди. Нима е чудно, че маниакално гонеше успеха, след като целият й живот беше посветен на него и отклонен от естественото си русло? Кой би могъл да й противоречи? А Ошийн, кроткото момче, отгледано от божите копои? Как би могъл да се опълчи той на подобна сестра? Някои хора се стараят да не причиняват болка на другите, когато сами са били жертви на такава; повечето обаче смятат, че е техен дълг да прехвърлят поне малко от собствената си агония. Ифа не беше по-различна от всички останали.
Вдигам очи към него и Малакай продължава:
— Нима е чудно, че тя те смяташе за оръдие на спасението? Да те омъжи, да вземе децата ти, да ги разпредели според едновремешните порядки? Да даде на морето дължимото и да върне богатствата ви? Да възроди величието на О'Мали? Каква стойност има това в сравнение с твоя живот, с твоето щастие? И все пак трудно се прощава на безчовечно сърце.
Момчетата от Вълнобор са му казали защо са дошли. Мора му е казала за предстоящия брак. И започвам да се чудя за следите от пръсти по шията на Ифа. Чудя се, защото Малакай поддържаше градината й. Той трябва да е знаел къде е. Чудя се и колко я е мразел и обичал. Чудя се дали във възлестите му старчески ръце е останала достатъчно сила да оставят тези белези и дали скорошният й успех не е бил последната капка.
После той се навежда напред, сякаш чува мислите ми.
— Никога не бих я наранил, госпожичке. Колкото и сурова да беше, когато жена ми и детето ми починаха, тя прояви доброта. Дълго време пиех много и не допусках никого до себе си. Когато на дядо ти му втръсна от мен, Ифа беше онази, която се намеси, каза, че един отклонен от курса живот има нужда от време, за да намери пътя си отново, но че ще го сторя. И така и стана. — Той се обляга назад. — Тя можеше да се държи ужасно, както знаеш, беше своенравна като буря, но таеше и доброта в себе си и понякога й позволяваше да се прояви. През повечето време обаче беше твърде съсредоточена в това да възстановява. Да спасява онова, което й се изплъзваше, защото това бреме й бяха предали родителите й. То я бележеше като карта и тя така и не успя да прогледне отвъд очертанията на тоя пейзаж. — Той смуква от лулата и облак синкав дим обгръща главата му. — Много малко хора са изцяло добри или лоши, госпожичке, но някои пренебрегват повика на едното или другото по-успешно от нас, останалите.
Дълго време оставам смълчана. Сълза се търкулва по бузата ми, но гласът ми не трепери, когато промълвявам:
— Благодаря ти, Малакай.
После той посочва с лулата към мен; надигам се и отварям един от прозорците, за да влезе свеж въздух.
— Трябва да знаеш още нещо за майка си, госпожичке. Всички я обичаха, дори Ифа. Страшно много. Тя беше голямата надежда на баба ти.
— Изолда разби ли сърцето на Ифа, когато избяга? — Мисля си за гнева й при всяко споменаване на майка ми.
Той кимва.
— Може би, но баба ти най-много мразеше да й се противоречи. Бих могъл да ти кажа много неща за майка ти, но само едно ще ти е от полза: тя беше вещица. Истинска, от тези с магия в кръвта — не като Мора с нейните малки ритуали; тя изобщо не би могла да бъде наречена същинска вещица. На истинските вещици не им е нужен реквизит, само волята им стига.
Облягам се назад на стола.
— Никой не знаеше, не и със сигурност. Никой извън семейството. Но Мора, проклета да е, разпозна дарбата и научи момичето на билкарство и не само, и Изолда се увлече. Мора прави само своите тоници и отвари за здраве; Изолда експериментираше. Не ти е нужно много повече от намерение и съставки, за да правиш дребни заклинания, но когато една жена се роди с магия във вените? Тогава наистина може да кара разни неща да се случват. Така беше с майка ти. Можеше да призовава бури, имаше дарбата да уголемява или смалява неща, а за това се иска майсторлък; можеше да омае почти всеки, когото си наумеше — дори Ифа не можеше да й устои, а тя беше най-силната духом. Омайването може да е опасно нещо, не всеки се поддава, а дори и тези, с които се получава, понякога усещат, че нещо не е наред… и изпитват неприязън, подозирайки, че волята им не е тяхната собствена. А Изолда, слава на боговете, не беше злонравна, но докоснеше ли ръката ти, те обземаше най-голямото щастие в живота ти и веднага й се заклеваше във вярност, а отнемаше известно време, докато въздействието избледнееше. През повечето време беше мила, добра, смяташе магията за играчка. Но, госпожичке, майка ти беше вещица и можеше да подчинява другите на волята си — а волята й беше не по-малко силна от тази на Ифа.