Майка ми е била вещица и ме е изоставила като коте в плевня; също толкова лоша майка като една котка.
12
Ранен следобед е, когато пристига Ейдън на гърба на красив черен жребец. Пратих грозноватия лакей с вест до него още по изгрев-слънце. Зад него идва каруца, която кара ковчег от абаносово дърво със златни принадлежности. До каруцаря седи свещеник — същият, който мърмори и над Ошийн — с нещастен вид. Горкичкият: две посещения в Гоблинова бърлога толкова скоро едно след друго! Сякаш освещаването на двама О'Мали ще му докара божието проклятие. Кой знае, би могло.
Ейдън слиза от коня и мята юздите на едно от конярчетата, сякаш не се съмнява, че то ще ги улови. Момчето е притеснено и бледо, но успява и отвежда животното. Ейдън приближава към мен, хваща ме за ръката и казва:
— Много съжалявам за загубата ти, Мирен.
— Да.
— Толкова скоро пак да си в траур.
— Да.
— Е, надявам се да е достатъчно изискан за нея. — Той сочи ковчега, който наистина е много изискан и толкова лъснат, че виждам отражението си в него.
Много бързо го е изнамерил Ейдън, но пък на човек с неговото състояние се съмнявам да му се налага да чака за каквото и да било. Преоблякох се в поредната прекроена стара траурна рокля, толкова обикновена, че даже копчетата от черен кехлибар не изпъкват на фона на черното памучно кадифе; наложи се да я взема от гардероба на Ифа. Косата ми е изпъната назад в стегнат кок, а на лицето ми няма грим. Не приличам на булка, поне не и на радостна булка. Пръстенът на пръста ми тежи като камък — всъщност не знам защо е останал там, просто някак ми се стори, че е нужно да постои още малко, докато не приключа с него завинаги.
После той пуска пръстите ми и не успявам да сдържа потръпването си, като се сещам за нощта в театъра, за дланта му около китката ми, стискането. Тогава беше пил, самоконтролът му бе отслабнал, и показа истинското си лице твърде охотно: нарани ме за собствено удоволствие и за да ме накаже за сделката, която му беше наложила Ифа, за високата цена, която бе успяла да изтръгне от него. Накарала го е да се почувства като хлапак, като безпомощно момченце, не се и съмнявам в това, и той щеше в замяна да си отмъсти на мен под каквато форма успее. Е, без волята и устрема на Ифа, сделка няма. Скоро всичко това ще приключи.
— Влез — казвам и се обръщам, без да проверя дали ме следва. Докато се качвам по стълбите, усещам тежестта на ножа на Ошийн в джоба си, как потупва по бедрото ми.
Погребението е скромно и бързо и си мисля колко би се подразнила Ифа, че присъстват толкова малко хора. Би искала да изчакаме, да викнем всички оплаквачи, дошли да изпратят Ошийн. Обаче сме само Ейдън и аз, Мора и Малакай, Киара и Ири, Конярчетата, кочияшът и грозноватият лакей. Никой не е виждал зеленоокия от… е, никой не помни точно откога, а аз си признавам, че не съм го търсила, след като си изпълни предназначението. Ейдън, лакеят, едното момче и аз носим Ифа надолу, макар че Малакай се възпротивява. Казвам му, че е мой дълг, макар че всъщност не вярвам да се справи по каменните стъпала в сумрака.
Свещеникът върви пред нас и носи запалена факла, а ние бавно го следваме. Ковчегът е тежък, но макар да сме само четирима този път, Ифа е толкова лека, че почти не се усеща. За пръв път идвам тук — където си мислех, че лежат родителите ми — и се хващам, че съм затаила дъх. В стените не много надолу са издялани ниши, но в тях има единствено дървени ковчези — добре направени, за да не се разпадат, да държат мъртвите долу.