Трептящият пламък кара всяко късче мрак да оживее. Стъпалата рязко свършват, или поне на мен така ми се струва, защото се озъртам наоколо като дете, което се мъчи да не пропусне някоя подробност. Не се боя, но нима не видях собствената си баба да се завръща от отвъдното, макар и за кратко? Какво би могло да е по-лошо? В стените отново се виждат ниши. В основата на стената в дъното има ново стълбище, което води още по-надолу, там, където неотдавна положиха Ошийн. В центъра на това първо помещение има каменен постамент за ковчег с гравирани стени. Ако плъзнете капака встрани, ще видите вътре друг ковчег, на един от първите О'Мали. Ейдън понечва да продължи напред, да се отправи към следващото стълбище, но моите крака не помръдват.
— Не — казвам, без да ме е грижа дали ще ме помисли за истеричка, полудяла от скръб; гласът ми определено е станал по-писклив от естествения си тембър. Посочвам постамента. — Тук.
Защото не искам тя да лежи до Ошийн. Не искам да бъде принудена насила да прекара до него и вечността, защото нима цял живот не е било достатъчно? Нека Ифа почива тук, над родоначалника ни — последната кралица, която О'Мали някога ще имат.
Ейдън решава да не спори с мен, не и тук в почти пълния мрак, не и пред прислугата или пред свидетели. Но изражението му подсказва, че прибавя това в своя списък с неща за поправяне; че ще поиска криптата да бъде отворена отново, когато е тук като господар и властелин, и старицата да бъде преместена на полагаемото й се място — онова, което той е избрал. Кимва на другите и всички повдигаме леко, за да придвижим ковчега над равната повърхност, след това го отпускаме на мястото му с минимално бутане и триене. Момчето се затруднява, но се справя добре и го потупвам по рамото, а после го отпращам нагоре по стълбите. То нетърпеливо тръгва, последвано веднага от лакея и Ейдън.
Аз оставам още малко и се оглеждам, усещайки погледа на свещеника върху себе си. Слагам ръка на ковчега и си мисля: „Ето какво не ти казах: че те обичах независимо от всичко“.
— Тя ще гори в ада, знаеш — обажда се свещеникът. Не би го казал, ако Ейдън още беше тук, независимо дали братовчед ми се преструва, че следва догмите на божите копои, или не. — Вещица и пачавра, осквернила законите човешки, църковни и божии.
— Интересно подреди думите си — отвръщам, а после се навеждам толкова близо, че дъхът ми докосва лицето му и се надявам да го усети като проклятие. — И ти също ще гориш в ада. Аз ще се погрижа. Дори няма да има нужда да напускам уюта на дома си. Ще пратя проклятие на крилете на гарван или в корема на следващата риба, която ядеш. Както добре знаеш, вещерството се предава по наследство, глупав свещенико.
Лицето му пребледнява така, че се откроява в сумрачната крипта като луната на нощното небе. Обръщам се и поемам по стълбите. Стъпките му след мен са чевръсти, сякаш не иска да остава долу сам, но не чак толкова бързи, че да ме настигне.
Излизам горе и давам знак на Малакай отново да започне затварянето на гробницата. Божият копой се измъква навън. Пращам прислужничките и Мора да приготвят храна, а момчетата и лакея оставям да помогнат на Малакай. Минавам между пейките с дълги, бързи крачки. Нечия длан се сключва около ръката ми близо до рамото, но се отърсвам от нея, преди Ейдън да ме е стиснал здраво.
Той явно забелязва нещо в изражението ми, когато се извръщам, защото отстъпва назад — отново виждам онзи преценяващ поглед, мисленото отмятане на неща, които се нуждаят от поправяне.
— Мирен, давам си сметка, че си разстроена, но смятам, че трябва да поговорим. Има неща, които трябва да обсъдим и решим.
Той видя тялото на Ифа, когато я полагахме в ковчега, видя бялата рокля. Дали знае, че това трябваше да е булчинската ми рокля? Може би не, но навярно се е досетил. Може и Бриджид да му е казала. Бриджид. Имам сметки за уреждане с нея. Бавно кимвам, сякаш се колебая.
— Да, Ейдън. На вечеря, ако обичаш; бих искала малко да си почина преди това. Денят беше тежък, братовчеде. — За известно време ще се преструвам на крехка жена, щом се налага.
— Разбира се. Ще е приятно да си поговорим насаме.
Не, няма да е.
— Подготвени са покои за теб в Източното крило — казвам. — Ири ще ти покаже. Ще се видим на вечеря.
Пръстенът на пръста ми изгаря от студ.
Вече в стаята си, изваждам завивката на Бриджид от шкафа, където я скрих.
Взела съм назаем шивашките ножици на Мора, големите, и отрязвам голям ъгъл. Нося чифт тънки кожени ръкавици, макар че ме забавят; след като платът е разрязан, магията вътре най-вероятно ще се излее или ще полепне с лекота, а не искам злобата на Бриджид да попада върху голите ми ръце. Измъквам пълнежа отвътре, а после изрязвам грубо очертана кукла. Зашивам я надве-натри — Ифа би се намръщила на небрежността ми — и скоро е готова. Събирам пълнежа и го натъпквам във фигурката, така че да заприлича на малко тантуресто момиче. Не са й нужни дрехи или черти на лицето, достатъчно е намерението ми и подходящите материали. Отрязвам нов ъгъл и намирам онова, което ми трябва — кичур руса коса. Бриджид е изработила завивката, така че би било достатъчно да ползвам плата, който е докосвала, но тази къдрица, нещо така лично, така интимно? Тя я е сложила, за да подсили заклинанието; сега и аз ще я използвам за същото — пъхвам я в главата. Никоя от нас не е нужно да носи кръвта на вещица във вените си, за да постигне това, намерението стига. Внимавам да не си убода пръста, докато изработвам куклата, защото не искам да рискувам възпаление, но едновременно с това се старая да използвам парчетата от завивката с най-много от изхранената кръв на Мора; нейният страх и гняв ще са пропити в нея. Вземам малката синя стъкленица, която Мора ми даде по-рано, и я опразвам: блестящ сив прашец се посипва по главата на куклата. Когато бях малка и сънувах кошмари, Мора ме научи да слагам пълна чаша под леглото си; сутрин водата беше черна, погълнала лошите сънища. После Мора превърна онази aqua nocturna в това: прах от сънища. Накрая зашивам и последната цепка.