Но Ифа принадлежи към рода и по двете линии — родена О'Мали, а после и омъжена за О'Мали. Пряка потомка, с двойна кръв, омега. Останалите сме по-нисши, деца с толкова разредена родова кръв, че вече почти не се усеща. Все пак аз съм отгледана в тази къща, внучка съм на Ифа; едно стъпало по-високо съм от другите.
Само че тя е последната тук с чисто родословие.
Мърморенето на свещеника достига нагоре до нас, докато най-силните братовчеди го следват, понесли в недрата махагоновия ковчег на Ошийн (по-дълъг от стандартното заради високия му ръст, което го оскъпи). Виждам силния гръб на Ейдън Фицпатрик, широките му рамене под палтото и косата му, руса и искряща дори долу в тъмното. До него е Фин О'Хара и разликата в ръста им затруднява напредъка. Представям си как Ошийн се е килнал вътре в ковчега, притиснат към меката подплата, макар че нищо няма да усети. Зад тях са близнаците Монагън, Дара и Томас, а най-накрая двама братовчеди, толкова далечни, че даже не помня имената им. Но поне приличат на О'Мали. Останалите са руси или червенокоси, с жълтеникава кожа или лунички, което ги отличава. Или поне едно време е щяло да ги отличава; сега онези, които изглеждат като истински О'Мали, всъщност са малцинство.
Двете с Ифа сме единствените на първата пейка, макар че в дъното на малкия параклис има само правостоящи места. Никой не посмя да седне до нас, нито дори отсреща. Не съм сигурна дали целта е да избегнат непосредствена близост с Ифа, или никой не е искал да стои до ковчега на Ошийн, да не би старецът да изскочи отвътре и да се развика на всички да се прибират по домовете си; навярно става дума за алхимична комбинация между двете.
А мен? Мен няма защо да ме отбягват; в мен няма нищо застрашително.
Подозирам, че тълпата е дошла преди всичко да се убеди, че Ошийн наистина си е отишъл; а това може да се установи и от безопасно разстояние. Познавам твърде добре недостатъците му, но дядо страшно ще ми липсва. Той ме научи на всичко, което знам за морето и настроенията му, за корабите, за бизнеса и за многото суеверия, на които са подвластни моряците. Не се заблуждавам; ако имах братя, ако майка ми беше имала братя, шансът да получа подобно образование би бил нищожен. За жалост, отдавна са отминали дните, когато властта на жените О'Мали не се е оспорвала.
Ифа е рядкост, природна стихия, първична сила — такава си е баба ми, напълно неподвластна на чужди желания, но дори на нея й се налагаше да свежда глава от време на време.
Мисля си понякога, че Ошийн беше самотен и му допадаше компанията ми, в кабинета му тук и по време на пътуванията до Вълнобор, където надзираваше корабите и товарите. Обичаше да ме води на обяд в любимия си клуб и да ме изпитва за приливи, възли и търговски маршрути. Имайте предвид, че обърках ли нещо, ми натякваше до безкрай и ми даваше ясно да разбера колко съм го разочаровала. Но аз се стараех да не обърквам нищичко, не и след първите няколко пъти. В джоба си усещам тежестта на малкия нож със седефена дръжка, който по-рано му принадлежеше и който ми подари, преди да се отправи към леглото си за последен път.
— Ужасен съпруг — въздъхва Ифа за пореден път, този път по-високо, за да се чуе и отзад, в случай че някой е пропуснал.
Третият път подсилва твърдението: превръща го във факт, който да бъде повтарян и разгласяван от всички, до чиито уши е достигнал. Ифа О'Мали винаги е вярвала, че истината е онова, което тя определи за истина.
Този път отвръщам: „Да, бабо“, макар да го чувствам като малко предателство, но Ифа е тази, с която се налага да живея от сега нататък. Вече няма буфер, дори и този буфер да беше само желанието на Ошийн да противоречи на жена си.
На носачите сякаш им е нужно ужасно много време там долу, а вече не се чува даже монотонното редене на свещеническата молитва. Наострям уши, ослушвам се за тропането на ботуши по стъпала или за стърженето на дърво в камък, докато наместват ковчега в една от нишите, за някое и друго покашляне в задушливия въздух на гробницата, която не е отваряна от петнайсет години, откакто майка ми е починала от треска само седмица след баща ми.
Вслушвам се още по-усърдно и чувам двойно по-голямо нищо. Знам, че не бива, но липсата на шумове кара сърцето ми да забие по-бързо. Имам чувството, че всички го чуват, но Ифа дори не ме поглежда, не дава никакви признаци. Какво става там долу? Дали не са отишли твърде далеч? Дали стъпалата не са се променили? Умножили са се, спускат се още по-надолу? Дали братовчедите ми в момента не ги приветстват на някое необяснимо горещо място? По навик докосвам мястото точно под ямката на шията ми, усещам плътния черен плат на роклята с висока яка и топлата издутина на метала отдолу: сребърна верижка с висулка като корабна камбана, гравирана с декоративни елементи, напомнящи рибени люспи. Ифа също носи такава; казва, че и майка ми е носела. Като всички първородни деца.