Слушай, слушай, слушай…
Деликатната глава на Ифа се извръща и тя се взира в мен през плътния дантелен воал. Осъзнавам, че съм стискала раменете й. Отпускам хватката си и й отправям усмивка иззад собствения си воал; не така плътен като нейния, но аз нямам толкова много за криене.
Най-накрая стъпки! Сякаш са чакали само да се отпусна. Появяват се братовчедите, двама по двама — дали не изглеждат по-бледи, отколкото когато влязоха? Дара даже леко позеленял? Дали Томас най-накрая не си пое дъх, вдишвайки така, сякаш го е задържал през цялото време, докато е бил долу? Само Ейдън изглежда безразличен: изпълнено е задължение и той е един от тези, които са се погрижили. Нищо повече.
Той има ръста на О'Мали, но това е всичко. Оредяваща руса коса, сини очи, а под скъпия му, добре прилягащ редингот (единствено най-истинските О'Мали са сполетени от мъчителното неудобство на обедняването) се забелязват наченки на затлъстяване. Навлязъл в трийсетте, ще се преборва с него само докато поддържа ежедневна физическа активност: езда, бокс, кръстосване на хълмовете и палубите на корабите, които притежава. Той поглежда към Ифа, но не и към мен; нищо необичайно, понеже рядко си прави труда да размени с мен нещо повече от „Здравей“ и „Довиждане“, сякаш още съм дете, малката братовчедка, безопасна и почти невидима. Свикнала съм с това и нямам нищо против. Двамата си разменят кимвания, а после той се връща на пейката на втория ред, където чака сестра му Бриджид — някога моя приятелка — със своите светли очи, нежни къдрици и безволева брадичка. Струва ми се, че усещам изпепеляващия й поглед върху врата си, но може и просто да си въобразявам. Останалите се разпръсват в дъното на параклиса.
Свещеникът промърморва последна благословия и ни пожелава да си вървим с мир. Ифа не губи време; преминаваме между пейките с енергична походка, която навярно би трябвало да преосмисли, ако иска да запази маскировката си на крехка скърбяща вдовица. Стисвам ръката й и след миг тя схваща посланието ми. Крачката й се забавя малко, стъпките стават по-ситни и по-мудни, вече не са онези уверени разкрачи, които биха засрамили мъже наполовина на нейните години.
Зад нас идват роднините и останалите. Надзъртам през рамо и ги наблюдавам през черната дантела, докато се изливат по петите ни като добре обучени вълни, сякаш се боят, че може да избягаме, ако веднага не поемат след нас.
— Последно изпитание, през което да преминем — прошепва Ифа.
— Да, бабо — отвръщам, но си мисля: А после какво? Как ще продължим? Как ще се върнем към бродерията и четенето, и разпореждането с трите останали арендаторски семейства, с Мора и Малакай, към грижите за билките в градината и изпробването на свойствата им, към ездата на възстарите коне, към разходките по морския бряг, как ще се справяме ден след ден? Как?
Ето я и нея, длъжна съм да призная, мисълта, напираща в дъното на съзнанието ми, че вече е останала само Ифа, а когато и тя си отиде, ще мога да обърна гръб на Гоблинова бърлога и всички задължения към това място и към името О'Мали.
— Как е милата ни Ифа, Мирен, мила? Добре ли е? — пита леля Флорънс Уолш, която е поредната братовчедка, но е толкова стара, че ми е по-лесно да я наричам „леля“. Тя е ниска и закръглена, но пълнотата не личи по лицето й, сбръчкано и с хлътнали бузи. Облечена в черно, прилича на слива със сребриста коса отгоре, която изглежда пухкава като облак. Мога да заявя от опит, че изобщо не е: като дете я докоснах, очаквайки захарен памук, но попаднах на нещо остро, сухо и бодливо. В продължение на дни имах чувството, че под кожата ми са се забили тръни, а получих и плесница за усилието, която никога не забравих.
— Много е добре, лельо. Много мило, че попита.
Хич даже не е мило. Дъртата граблива птица е няколко години по-млада от Ифа, но изглежда по-стара. Мисля си, че в главата й тече надпревара коя от двете ще издържи по-дълго; чудя се колко ли от останалите се обзалагат. Знам аз на кого щях да заложа парите си, ако имах такива.
— Умее да се приспособява тя, нашата Ифа; сигурна съм, че ще преживее всичко, което й поднесе животът.