Когато избягваш други хора, проблемът е, че прекарваш много време със собствените си мисли — а моите не са нито приятни, нито полезни, защото нямам отговори, а само догадки и още въпроси. В Гоблинова бърлога разполагах с достатъчно усамотение, стига да пожелая, но имаше и хора, с които да поговоря, когато се нуждаех от компания. Спомням си всички мигове, когато са ме подразнила и им отправям мълчаливо извинение. Ифа и Ошийн ги няма, Мора и Малакай са също толкова недостъпни за мен — надявам се да са добре.
Надявам се Ейдън да не е решил да ги накаже за бягството ми. Надявам се да си помисли, че съм го постигнала съвсем сама; не е чак толкова трудно за вярване в крайна сметка. Той ме смята за неопитомено създание, което се нуждае от твърда ръка, така че несъмнено би бил напълно сигурен, че този безумен план е изцяло мой. Какво ще стори? Не може да наследи Гоблинова бърлога без мен, поне не още — доколкото помня, трябва да изчака десет години и чак след това може да ме обяви за мъртва и да предяви претенции към имота. Но същото би могъл да стори и всеки от другите далечни роднини, който си науми. Нека се избият за онази съборетина, нека прахосат оставащите им години в това.
Може и да изчака търпеливо, а после да поиска имотът да бъде прехвърлен на негово име, на неговото семейство… но от кого? Във Вълнобор вече няма съдии, няма кой да вземе подобно решение. Може би Кралицата на крадците ще бъде неговият съдия; може би ще сключат някоя нова взаимноизгодна сделка. Може би той ще се ожени за някоя превзета кокона от последните добри семейства във Вълнобор, ако някое от тях реши да остане в един град на крадци. А може би за богато момиче от другаде, просто за да е сигурен, че ще добави свежа кръв — ако не може да вземе братовчедка си за съпруга, защо да не разводни родословието още веднъж, но да се сдобие с волеви брадички! Дали ще ме търси? И ако да, колко време? Или няма да си направи труда, за да не прахосва средства за опака булка?
Подминах може би десетина града и градчета, но винаги на безопасно разстояние; никой не може да говори с мен или да ме доближи, без да забележи, че лицето ми не е на момче, колкото и да крия косата си. Като спирам в отдалечени ферми за храна, се опитвам да се крия, да не бъда запомнена — навярно не е кой знае колко умен ход, но се надявам да са толкова отдалечени, че никой друг да не ги открие. Късно един следобед стигам до привидно изоставено селце — по-малко от двайсетина порутени колиби. Чудя се какво ли е станало тук? После забелязвам, че е край широка река, а мостът го няма — отнесен от наводнение, както изглежда. Чудя се какво ли още е завлякла реката.
Подканям коня да слезе на половината път до брега, но не твърде близо. На животното не му харесва и се уча да му обръщам внимание — боговете са ми свидетели, че трябваше да продължа да яздя въпреки бурята, вместо да влизам в колибата до бесилото. Подгизването щеше да е нищожна цена да избегна братята убийци.
Реката изглежда плитка на места; има камъни и наноси, които човек може да използва, за да премине, но само донякъде, а има и места, където водата тъмнее така, че издава ужасна дълбочина. Полагам ръка на гърлото си, усещам сребърното звънче под яката на ризата и се чудя дали съм достатъчно смела да пресека тук. Чудя се дали морските девойки биха искали, дали биха могли, да дойдат чак дотук; как ще знаят по кой път да поемат, кой приток да последват? Кой знае кога мостът ще бъде построен отново? Навярно никога, ако се съди по порутеното селце, и със сигурност не достатъчно скоро, за да ми послужи. Трябва ли да оставя страха от морските хора да ме парализира? Да остана тук, докато Ейдън или пратениците му ме открият и ме завлекат обратно във Вълнобор — заловена, защото се боя да си намокря краката? Нима това не би вбесило Ифа? Естествено, тя най-вероятно би искала да ме заловят.
Е, не, не е просто страх от измокряне: по-сериозно е. Да не бъда завлечена в дълбините от създания, които желаят смъртта ми. Останали са мнозина с разредената кръв на О'Мали, но нито един не носи името. Внучка на Ифа и Ошийн, брат и сестра, и дъщеря на дъщеря им Изолда. Докато не открия майка си, аз съм последната от нашия род. По-рано това беше Ифа, а сега съм аз.