Спъвам коня, за да не се отдалечи много, свалям му такъмите, а после сядам под едно дърво. Да си отдъхна малко (на безопасно разстояние от речния бряг, разбира се), докато изям една ябълка, която откраднах от овощна градина по пътя, и да обмисля вариантите, ми се струва добра идея. Конят може да попасе и двамата да отморим — той краката, аз задника си. Усещам, че съвсем скоро ще имам мазоли там.
Не след дълго вече лежа на тревата и се взирам в небето през клоните и листата над главата ми. Толкова е синьо, не се вижда нито едно облаче, и аз се опитвам да изчистя така и съзнанието си, да го изпразня. Твърде много мисли, страхове, колебания се прескачат там. И този нестихващ гняв към родителите ми. Колкото бягам от Ейдън, толкова и бързам към Изолда, за да поискам обяснение. Част от мен… част от мен е още дете, което се надява да намери дом, родители, които ще ми кажат, че е станала грешка и от толкова дълго време ме чакат да ги открия. Че е трябвало аз да ги открия, била е моята мисия, моето бреме, моята цена. Че в края на това пътуване всичко ще е наред.
Не знам кога съм спряла да се взирам и очите ми са се затворили, но в един момент трябва да е станало, защото малко по-късно стреснато се събуждам. Сядам и се оглеждам. Светлината се е променила, а конят ми го няма.
Седлото, юздата и одеялото си стоят до мен, но от самото животно няма и следа.
Ставам и започвам да обикалям речния бряг. Ето: тук отпечатъците от копита свършват, заменени от следи от влачене, където конят е забил копита в земята и се е опитал да спре онова, на което се е съгласил в началото. Превръщат се в бразди, когато наближават ръба на водата, но е очевидно, че горкото старо добиче е изгубило битката. И то е загинал безименен, защото бях твърде стисната и недоверчива да му дам име, да не би след загубата му да ме заболи. Е, сега ме боли не по-малко, поне това е сигурно. Вглеждам се в буйната река, но няма следи. Каквото и да е станало, е свършило, докато съм спала, и не ме е събудило.
Ако бях твърде мързелива да последвам дирята до реката, можех просто да повярвам, че е откраднат от разбойници, и да се сметна за късметлийка, че съм се отървала невредима. Поглеждам през рамо към мястото, където лежат седлото и останалото. Преглъщам и вземам решение.
Крясвам към реката:
— Покажи се!
Първоначално — нищо. Тревожа се, че са били морските хора, донякъде ги очаквам, но в крайна сметка не са те. Виждам множество мехури и изригваща бяла пяна в центъра, сред един от онези дълбоки, тъмни участъци, и нещо рязко изплува.
Не са морски хора, нито войнствени сирени, а нещо напълно различно.
Има глава на кон.
Черно като нощта, с широки гърди, създанието пристъпва напред и излиза от реката, за да застане на брега до мен, но остава на поне два метра разстояние. Явно не се чувства достатъчно уверено, за да се приближи още; а може би е проява на вежливост. От него се стича вода, ври и се изпарява. Гривата му се спуска почти до копитата, от които има две вместо четири, и се сгъват назад. Предните му крака са всъщност мускулести ръце, които завършват с огромни длани с ловки пръсти и палци — от време на време и те се превръщат в копита, а после отново в ръце.
Келпи, воден кон, нюгъл, танги; толкова много имена за едно и също създание. Познато ми е само от историите на Мора, защото не се срещат в морето или океана; не обичат солена вода, но сега съм далече от нея. Реки и езера, бари и поточета… прясна вода, прясна опасност…
Келпито има очи, които напомнят водовъртежи — Мора каза, че били огнени ями, но навярно е трудно да поддържаш пламъци под вода. Непрактично. Същият тъмен оттенък са като реката, не точно сини, не точно черни, а по малко и от двете, и с малко зелено за красота, и с вихрещо се бяло по външните ръбове. Той — защото определено е мъжко — се усмихва и всичките му зъби се разкриват от широко отдръпнатите устни. Освен това келпито се покланя, което е много любезно, но мъртвите мъже страшно любезно ме наричаха „госпожице“ и пак ми мислеха злото. Ако не се лъжа, това чудовище е изяло моя клет кон. Всеки може да притежава добри маниери, но отблъскващи апетити. Около врата му се виждат остатъци от оглавник, като около кожата и сребърните елементи са се увили плътно речни водорасли. Каишките са опърпани, но очевидно келпито не може да го свали само.
— Добро утро — изричам предпазливо.
Мора казваше, че ядели деца. Мора казваше, че предлагали на пътници да ги пренесат през реката и ги удавяли за вечеря. Мора казваше, че понякога си крадели невести, да живеят във влажни пещери под водата и да раждат страхотии, които не са нито риба, нито рак, ала са изпълнени с бяс и прокълнати от не един бог. Мора казваше много неща, неща, които ме плашеха като дете, а сега ме карат да се притеснявам. Но съм и подразнена.