— Искаш да преминеш? — пита той и гласът му звучи странно, като бушуваща в ушите ми вода. Не е неприятен.
— Да — отвръщам. — Което ти направи изключително трудно.
— Моите извинения. Бях гладен. — Ето я пак тази усмивка и този странен глас; замайва ме лекичко и си мисля колко ли му е лесно да убеди хората да го яхнат.
— Но не изяде мен, макар че бях заспала.
— Ти нямаше да… ми понесеш на храносмилането, дъще на солта.
— Защо ме наричаш така? — Ръката ми се стрелва към сребърното звънче под яката ми.
Той не го вижда, но кимва към пръстите ми, сякаш знае какво търсят.
— Не си изцяло човек, нали? Долавям го във вените ти.
— Естествено, че съм човек! — Глупаво беше да го заявявам толкова високо; сега той знае, че внезапно са ме обзели колебания. — Какво знаеш ти за кръвта ми?
— Само състава й, дъще на солта. — Той отново се покланя.
— Какво… какво съм аз? Какво има в мен?
— Долавям единствено солта. Извинявам се, не мога да кажа повече.
Забелязвам внимателно подбрания израз, който използва. Може и да знае още, но няма да ми каже. Може и нищо да не знае.
— Искаш да преминеш? — пита той отново.
Кимвам.
— Няма да предложа да те нося…
— Тогава защо дойде, когато те повиках?
— … по обичайния ми начин, а ще ти предложа сделка.
— Така значи.
— Колко неопределено. — Той се засмива, при което се разнася плискащ, тътнещ грохот. — Ще те помоля за съдействие, а в замяна обещавам да не ти сторя зло и да те възнаградя.
— Какво ще искаш от мен?
Той сочи оглавника, оплетен около лицето и шията му.
— Махни това отвратително нещо.
— Кой го е поставил там?
— Мъж, който отдавна е мъртъв.
— От твоята… ръка?
Той поклаща огромната си глава.
— Де да беше. Той ме подлъга и ме пороби. Накара ме да му построя замък — съществото сочи нещо, което не бях забелязала досега, порутена кула, която се подава сред горския листак на планинския склон, — а после ме принуди да ора ниви като обикновена кранта. Него и наследниците му вече ги няма, но тези окови стоят, затова и аз трябва да остана. Искам да се отърва от това място.
— Мислех, че тези като теб не напускат дома си?
Той свива рамене и от кожата му пръсват капчици вода.
— Обичайно не, но след като сме били уловени… Защо да оставаш на мястото, където си се посрамил? Знаеш ли колко хора идваха да ме гледат как се трепя? Селяните си правеха пикници и седяха с децата си, докато аз се потях под слънцето и мъкнех камъни, и не можех да отвърна по никакъв начин.
— От онова село? Порутеното?
Той кимва и отново се ухилва.
— Имаш ли нещо общо с разрушаването му?
Келпито притиска длан-копито към гърдите си.
— Кълна се, че не. Когато реката придойде — не знам откъде или защо, или как — и отнесе моста, тя също така наводни нивите, отнесе повечето селяни, а тези, които преживяха потопа, не останаха тук. Имаше също и трупове, довлечени от мястото, където е започнало наводнението, мъже и жени с прерязани гърла, останали без кръв. — Създанието поклаща глава, сякаш дори той, човекоядецът, никога не е очаквал да види подобно нещо. — Чудя се дали някой ги е търсил.
— Но ако те освободя, ще изяждаш пътниците на новото място, където се установиш.
— Такава ми е природата — изрича той откровено.
— А ако не ти помогна?
— Ще си остана в капан.
Все пак не мога да понеса мисълта, че ще бъде прикован тук.
— Обещай ми, че ще изяждаш само лоши хора.
Той се муси.
— Как бих могъл да позная подобно нещо?
— Ако долавяш солта във вените ми, несъмнено можеш да усетиш и мрака в нечия душа.
Той се ухилва, разсмива се и се покланя отново, толкова много зъби. Кимва.
— Това няма да намали прекомерно храната ми, дъще на солта. Съгласен съм с условията ти.
Вдигам пръст.
— Обаче ето какво — ти ме лиши от средство да завърша пътуването си.
Той ме поглежда като сърдито дете.
— Какво предлагаш?
— В допълнение към услугата, която ми дължиш за освобождението си, ще изплатиш дълга си към мен, като ме отнесеш там, където искам да отида.
— И колко дълго ще продължи това?
— Колко дълго си чакал тук някой да те освободи от хомота ти? Прекараното с мен време ще отмине като един миг — лъжа безсрамно, защото не знам кога и дали изобщо ще открия Черновир. Измъквам дългия нож от колана си и чакам, докато келпито кимне в знак на съгласие.