Той стои неподвижно, доверява ми се. Цяла глава по-висок е дори от мен и се налага да се наведе, за да успея да стигна. Плъзвам острието между козината му и оглавника и се захващам с каишката. Подгизнала е и трудно се реже, тъй че трябва да натискам с всички сили и в същото време да внимавам ножът да не се отплесне и да го пореже.
Най-накрая успявам и келпито изтропва с копита, рязко се отдръпва и започва да танцува, като замята глава и се движи грациозно като тюлен във вода. Аз държа оглавника, който е отвратителен на допир и смърди.
— Никакви такива, когато се кача на гърба ти — заявявам и келпито прекратява подскоците.
Тази така широка, широка усмивка, зъбите, толкова бели и толкова много, лъсват на следобедното слънце. Той пристъпва по-близо и изведнъж звукът от крачките му е твърде силен, или поне така ми се струва. Спира точно пред мен; няма да бягам или да му обърна гръб. Обещал е само да не ме изяжда, не да не ме убива. Хващам по-удобно ножа, разкрачвам крака, за да стоя по-стабилно. Той изпъва едната си ръка встрани, а после и другата, и ми отправя най-претенциозния поклон до момента, придружен с жестикулиране и тропане на копита.
— Благодарности, дъще на солта. Заклех се да не ти навредя и съм верен на думата си. — Той се изправя. — Обещах ти и услуга.
— Да, така е.
— Сега ли искаш да я получиш? Или по-късно?
— Как бих могла по-късно?
Той кимва към оглавника в ръката ми.
— Задръж го. Занеси го до поток или река, където и да си, и го разтръскай под водата. Ще те чуя и ще дойда.
— Знаеш ли нещо за място на име Черновир?
Той накланя грамадната си глава замислено.
— Не съм го чувал, кълна се. Нито от онези на трапезата ми, нито от шушукания във водата.
Чувствам се неоправдано разочарована.
— Тогава ще взема това — вдигам оглавника и той прозвънтява влажно — и ще те повикам, когато имам нужда.
— И аз ще дойда, дъще на солта. Засега нека напуснем това място; останах тук твърде дълго. Последвай пътя. Има град на име Лелантов мост, където — каква изненада — ще откриеш мост, по който да пресечеш реката.
— Това? Сега? — вдигам оглавника на моя клет кон, защото знам, че тези неща следват определен ред, за да са валидни, независимо дали обвързват някого, или го превръщат в роб.
— Момент.
Келпито отстъпва леко назад, започва да трепери, да се тресе и тръска. Очертанията му се размиват като вода, а после пак е плътен и четирикрак, и толкова натрапчиво черен, колкото моят безименен кон беше безлично сив. Разравя земята, завърта очи, подскача лудешки и ме разсмива. Много по-едър и красив е от жребеца на Ейдън и това по детински ме радва.
Плъзвам оглавника на огромната му глава; скоро и одеялото и седлото са на мястото си. Като опирам чело в неговото и милвам кадифената му муцуна, изричам:
— Кълна се, че ще те освободя веднага щом мога.
20
Пътуваме цял час след здрачаване — келпито сякаш кипи от неизчерпаема енергия, но дали това е обичайното му състояние, или се дължи просто на нетърпението му да се избави от мен, не мога да преценя. Когато вече е твърде тъмно и не се вижда нищо, правим бивак. Или по-скоро аз правя бивак, докато той пасе. Питам го дали ще си върне формата, но той поклаща глава и продължава да дъвче тревата; изглежда в този облик подобна храна го удовлетворява напълно. Аз изяждам последните останки от моята, но не се тревожа прекалено; Лелантов мост е на хоризонта. Ще подновя запасите си, може да поразпитам. Навярно съм достатъчно далеч от обсега на Ейдън — ако изобщо си прави труда да ме търси, може пък да не съм толкова важна, за колкото се мисля — и няма да има никакво значение. Никого няма да го е грижа какво питам и да докладва на друг.
Може и да съм свободна, но да не го знам.
Как бих могла някога да съм сигурна?
Все още усещам миризмата от мокрия оглавник на келпито по ръцете си, макар той самият да е на дъното на торбата ми и да си измих ръцете в реката (толкова предпазливо, че келпито ме изгледа любопитно). Какво не бих дала за истинска баня: гореща вода, много сапун и пяна и прекрасни ароматни масла за кожата ми. Заспивам скоро след вечерята.
Когато се събуждам, е от допира на груб, влажен език по бузата и челото ми и от дъх, отвратителен почти колкото трупник, прекарал три дни на слънце. Възроптавам и избутвам встрани една космата муцуна. Сядам и фокусирам погледа си: срещу мен седи вълк със сини очи и широка усмивка, зад пелената от димящия огън. Още е тъмно. Звярът изглежда млад, но у него не се долавя заплаха — езикът му виси отвън, диша тежко, дружелюбен е като куче и изглежда много доволен от себе си. После вдига лапа към зъбите си и тя е ту ръка, ту лапа. Конят келпи е наблизо, поглежда отегчено вълка, а после се отдалечава още малко. Ще ми се да мисля, че ако бях в опасност, щеше да ми се притече на помощ, но кой знае? Забелязвам на земята пред мен три диви цветя, розово, червено и бяло.