Макар че на повечето места магията бива потискана, това не е пречка пред съществуването на създания като морските хора, келпитата, сирените, троловете и водните духове, трупниците и призраците. Просто се крият по-дълбоко в горите и планините, в езера и бари, изби и огледала. За вещиците обаче е по-трудно да прикриват същността си, защото Църквата се отнася все по-войнствено към онези, които излизат от нормите. Освен това трудно може да се разбере колко от изгаряните на клада действително са способни да омагьосват и колко са просто неудобни жени. Някога изкусни жени като Мора били приемани за даденост — поддържали хората, добитъка и растенията здрави, но постепенно било решено, че са неудобни. Не се съобразявали с прищевките и волята на Църквата и кардиналите й. Нямало място за тях в света.
Звярът продължава да се взира в мен, изплезил език. Около врата му има яка, от която виси малка кожена кесия.
— Прокълнат ли си? — питам тихо, спомняйки си приказките на Мора за жени и мъже, на които им пораствала козина, понякога по пълнолуние, понякога всяка седма година, в зависимост от правилата на злощастието им. Проклятия, сторени от вещици или от божите копои, използващи същата магия като жените, които предпочитат да изгарят. Друг път някои сами решават да станат такива, особено жени, когато това ги освобождава от отговорностите и от живота като цяло.
— Прокълнат? Само малко затруднен, навярно, понеже изобщо не беше лесно да те открия — отвръща вълкът, а после очертанията му потрепват и на негово място се появява момчето от трупата.
Бен. Или поне горната му половина е момчешка, долната остава покрита с козина. Той посочва.
— Нямам панталони.
— Оценявам загрижеността ти, Бен. — Трябваше да се сетя по цветята! — Съжалявам, не мога да ти предложа нищо за ядене…
— Не се тревожи, зайците са многобройни и са по-бавни от мен. Заситих се съвсем добре.
Джобният ми часовник ме уведомява, че е едва един през нощта, така че хвърлям малко дърва в огъня и го разравям, докато не пламва отново. После мятам палтото си на момчето, за да стопли голото си тяло. Аз се сгушвам обратно в постелката си.
— Открихме го — заявява той.
— Кое?
— Твоето място. Черновир. — Бен се ухилва широко. — Вивиан и Елингъм разпитваха, ненатрапчиво, из уличките и бордеите, сред моряците и посетителите по кръчмите, всеки, когото можеха.
Преглъщам — благодарна, но притеснена какви следи са оставили, които да водят до мен, до тях. И все пак имам ли друг избор? Да продължа да се лутам на север, докато не стигна отново до морето? До леда? Докато открия дупка в земята, където да се скрия?
— И?
— Имаше един старец в дюкянче в задните улички, майстор на сребърни изделия. Не е съвсем с всичкия си, мен ако питаш — често бръщолеви, разговаря с хора, дето ги няма, но Елингъм го познава отдавна. И го попита дали е чувал за онова място. — Бен поклаща глава. — Изражението му… все едно беше дете, пазещо тайна. Но синът му, който се грижи за него и следи някой да не бъде ощетен с парите, особено дюкянът, го прекъсна в мига, когато чу „Черновир“. Каза ни, че е време да си вървим, баща му имал нужда от почивка. И ни избута навън, сякаш сме някакви просяци!
По лицето на Бен е изписано оскърбление, после той бавно се усмихва.
— Обаче нас не е лесно да ни залъже човек — все пак сме актьори, нали? Това ни е работата, да заблуждаваме хората. Тъй че не вдигаме врява, просто се правим, че нищо не е станало, и се изнасяме надолу по пътя, без дума да обелим.
— Но?
— Е, чакаме, какво друго? — Момчето го изрича така, сякаш е очевидно, а аз малко бавно схващам. — Когато синът излиза половин час по-късно, се вмъкваме обратно в магазина. Старецът е сам, но чуваме шумолене отзад — снаха му, предполагам, — тъй че говорим тихичко. И той се радва като прасе в кочина, че пак вижда приятелите си. Вдига си пръста ей така и ни привиква да се приближим още. — Бен прави същото и неволно се навеждам към него. — Казва, че никога не е обработвал толкова чисто сребро като онова, дошло от Черновир.
Затварям очи и отправям молитва, към който би я приел. Не съм претенциозна.