— Обаче ни каза, че от известно време не е получавал доставки.
— Колко е това „известно време“?
— Не беше сигурен. — Бен се чуква по челото. — Елингъм попита къде се намира това място и той заподскача и се изкиска. Каза, че никой не би могъл да го намери на картата, защото никой не бивало да знае къде е.
— Аааа. Тогава откъде да знам, че е казвал истината, а не е разправял фантасмагории? — Отпускам глава в шепите си. Явно трябваше да съм по-конкретна в молитвите си.
— Е — отвръща Бен, вдигайки вежди, — предполагам, че няма как да знаеш. Но той ни нарисува това.
Момчето посяга към кесийката, закачена за каишката на шията му, развързва я и изважда стегнато навит свитък. Развива го и ми го подава, като внимателно се пресяга над огъня. Взирам се в дебелата хартия на премигващата жълта светлина. Рисунката наистина е много подробна и изобразява карта. Виждам Звънчедол и доста от местата, покрай които минах наскоро. Там е и кръстопътят с бесилката и думата „призраци“, написана четливо до нея, и си мисля колко полезно би ми било това преди няколко дни. Чудя се откога ли са мъртви тези мъже, колко ли са издържали телата им под стихиите, преди да ги изгоря. Чудя се чия ли магия ги е задържала там толкова дълго. Има го и наводненото селце, както и моста, който на картата е още цял. Предупреждавам Бен за това; ако трупата някога реши да мине оттам, трябва да намерят друго място, откъдето да прекосят реката.
Важното е, че се движа в правилната посока. Според келпито утре ще пресечем реката в Лелантов мост, а после пътят продължава нагоре, в планините. На картата се вижда голяма къща, нарисувана до езерце, с името „Черновир“, изписано до нея с изключително четлив почерк. Отвън я заобикаля, бележейки пределите й, нещо като жив плет — нима се е потрудил да нарисува отделните листенца? Да, точно така е направил. А от другата страна има дърво, в чийто ствол е издялано лице (с неопределим пол).
— Благодаря, Бен. Много ти благодаря!
Хвърлям последен поглед на картата, а после я пъхвам в джоба на панталона си, преди да изровя от брезентовата си торба малката кесийка с онези накити, които не приших в подгъва на палтото си. Втората обица като онази, която оставих под възглавницата на Вивиан, проблясва на светлината на огъня, когато я подхвърлям към момчето. Бен я улавя и я вдига, за да погледа как пламъците се отразяват в камъка.
— Само не си мисли, че Елингъм много се зарадва на оная, която остави на Вив. — Той се засмива. — Но всички други са доволни. Радваме се, че имаме нещо настрана, ако настанат тежки времена, въпреки че той е твърде горд. Смята, че носи лош късмет да заделяш нещо, все едно сам си просиш да те застигне злополучието.
— Скрий я, докато не ви потрябва.
Той я слага в кесийката на шията си и се уверява, че е добре завързана. Потупва я.
— На сигурно място е.
Усмихваме се един на друг, а после изражението му става лукаво и той казва:
— Обаче имаше нещо странно.
— Какво?
— Е, Елингъм разпитваше, както ти казах, обаче в онзи ден търсеше часовникар за Делфина.
В стомаха ми се настанява мраз, а гърлото ми се стяга, сякаш всеки миг ще се задуша. Спомням си как лежах в сандъка до нея, как натиснах някакво копче и чух щракване. Не си признах, само се надявах да не съм счупила нещо… Отварям уста да обясня, да се извиня, но радостното му изражение ме спира. Ако бях счупила механичната певица, нямаше да изглежда така, нали?
Така че вместо това питам:
— Защо?
— В нощта, когато ти замина, я изкарахме на сцената като всеки друг път. Издокарана е в новия си тоалет, който й уши Вив, и изглежда просто прелестна, ако щеш вярвай. Нашата Делфина си изпява песента, както всеки път, но след като ръкоплясканията утихват и се каним да си я отнесем както винаги, тя проговаря. И то в точния момент, държа да отбележа, сякаш е чакала всички да си помислят, че вече е приключила. И започва да разказва една приказка, само че не със своя глас, нали се сещаш? „Бях на шестнайсет, когато той ме измъкна от морето…“
— О, богове. Елингъм ядоса ли се?
— Да се ядоса? Страшно се зарадва, че тя предлага нещо ново. Точно заради това стигна до онзи стар майстор на сребро; търсеше часовникар на онази уличка, за да види дали би могъл да му каже как да добави още нещо към репертоара й.
Засмивам се облекчено.
— Докато бях в сандъка с нея, без да искам, натиснах гърдите й… Разказах приказката сама на себе си, за да се успокоя. Надявам се Елингъм да не я счупи заради амбициите си.
— Не се притеснявай за това, Часовникарката отказа да я пипне даже, каза, че била твърде ценна и не можела да обещае, че ще успее пак да я сглоби. — Той свива рамене. — Елингъм е доволен и от твоята приказка. Публиката много я хареса, гласът ти приковава вниманието.