— Ще дойдеш ли с мен? — питам. — Само за малко?
Но Бен ми отказва с неохота, която ме кара да се чувствам малко по-добре.
— Не, госпожице Моли. Твърде дълго отсъствах, докато те открия. Какво ще прави Елингъм без мен?
Какво наистина?
— Но поне спи тук тази вечер, почини си.
— О, да.
Съвсем скоро клепачите и на двама ни натежават. Аз яздих, а Бен е бягал с големи скокове, за да ме настигне. Има нужда да поспи.
— Лека нощ, Бен, приятни сънища.
— Лека, госпожице Моли.
На сутринта си е отишъл.
Наметнал ме е с палтото, а огънят е угасен изцяло. Успала съм се въпреки силната утринна светлина, но тежестта на последните дни и бремето на надеждата, която ми донесе картата, ме изтощиха. Не бързам да стана, да поема по пътя. Но потупвам коня келпи и му казвам, че пътуването му — нашето пътуване — вече е към края си. Той изцвилва.
Рано следобед пристигаме в Лелантов мост, прилично голямо градче. Има преливник под въпросния мост, откъдето водата разпенено се спуска и продължава назад към мястото, където срещнах келпито. Питам жена на сергията с печива на пазара коя е най-подходящата странноприемница за жена, която пътува сама, и тя ме праща към „Отмъщението на девицата“. По-малка е от повечето ханове, покрай които минавам, но предимството е по-малко гости, по-големи стаи с отделни бани; и срещу още няколко златни късчета могат да изперат и дрехите ми. Поверявам коня келпи на конярчето в странноприемницата. Преди да тръгна, шепнешком напомням на спътника си, че е дал клетва да не яде никого тук. Той отмята глава, сякаш се чувства засегнат.
Белокосата, чевръста собственичка на име Бек е достатъчно вежлива само да вдигне вежда към мен — мъжки дрехи, вече доста мръсни, и надали мириша хубаво, — а после забързано прибира парите ми и ме завежда горе. Стаята е светла, със завивка от кръпки на високото легло, стол до прозореца с витраж, малка камина, маса, ако реша да се храня тук (долу има столова за онези, които предпочитат компания), и огромна вана. Тя пуска водата, без да ме пита, и щедро изсипва от ароматните масла на малката лавица над ваната — при което се старая да не се засягам, — после обещава скоро да ми донесе храна и ме оставя да се оправям сама. Половин час по-късно още се кисна, когато се чува почукване. Нервно хубавичко момиче внася поднос, а после отнася мръсните ми дрехи. Оставам дълго във ваната, мия си косата, доливам топла вода, когато и колкото поискам, и похапвам от подноса (сирена, плодове, месо).
Когато най-сетне се чувствам чиста — и поразително приличам на сушена слива, — си лягам, нищо, че е още следобед, и се наслаждавам на усещането от чисти памучни чаршафи, истински дюшек и възглавница, която не е навитото ми палто. Спя до залез и тогава друго момиче — дружелюбно и закръглено — пристига с още храна (печен свински бут, пюре от пащърнак и плодова крем-пита). Не би трябвало да ми се яде още, но е така — щом не става дума за хляб, сушено месо и отмъкнати ябълки. Натъпкана до пръсване, обличам чистите дрехи от торбата си (макар че част от мен жадува за рокля, дори само за малко и по мой собствен избор) и сплитам още влажната си коса, като оставям плитката да виси на гърба ми, а после излизам на улицата.
Има вечерни пазари, хората предлагат всичко от тенджери и тигани до храна, от алкохол до ножове, шапки и обувки, кукли и парфюми. Обаче изобщо не е като във Вълнобор. Тръсвам глава, за да прогоня мисълта. Подминавам фонтан със скачащи вълци по ръба и попивам всички гледки наоколо. На главния площад има жонгльори и огнегълтачи, придружавани от певци и музиканти. Хвърлям сребърни късчета в шапките, които са оставили на земята. Чувствам как на лицето ми грейва усмивка и ме изпълва лекота, която ми е съвсем чужда и знам, че няма да продължи дълго, но решавам да й се насладя, докато мога.
След известно време започвам да се чувствам неловко. Осъзнавам, че причината е усещането, че ме наблюдават чужди очи — някой ме следи. Едва се сдържам да не се извърна рязко в търсене на виновника и така да му дам да разбере, че съм го усетила. Докато се връщам обратно сред хората, които все още се тълпят по площада и близките улици въпреки късния час, се крия из пресечките, притичвам от едно с мъка открито скривалище до друго, изчаквам в сенките, но не забелязвам никой да ме следва. Когато се връщам обратно в странноприемницата, все още не съм се отърсила от усещането, че ме наблюдават, и не мога да не си спомня, че за последно се чувствах така в онези студени тъмни часове на пазара за убийци във Вълнобор.